Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Сигурно са замислили да ударят Ланада отзад! — възкликна дьо Лунвил.
— Не, те се движат на югозапад. Насочили са се към Махарта.
— Ако раджата е изпратил бойните си слонове да се бият с армията на жреца-крал в Ланада, Махарта ще бъде защитавана само от дворцовата гвардия и наемниците — каза Праджи.
Дьо Лунвил изруга.
— Тези копелета не смятаха да ни задържат, за да им служим! Просто се стремяха да не ни пуснат да се присъединим към противниковата страна.
— Колко време ще им трябва да стигнат до града? — попита Калис.
— Имам само груба представа къде се намираме — отвърна Праджи. — Може би седмица или десетина дни, за да стигнат до границите.
— Може ли да успеем преди тях?
— Не. Бихме могли само ако имахме крила, или ако минехме през териториите на джиланците и от другата страна на равнината ни чакаха свежи коне. Тогава можехме да стигнем до града седмица преди тези гущери.
— Градът може ли да издържи на обсада една седмица?
— Може би — отвърна Праджи. — Зависи колко голям хаос ще настане заради воинството, насочило се на юг. С толкова много хора, които са се включили, там може би са вече обсадени.
— Може ли да ги заобиколим? — попита Ерик.
— Ако се доберем до Чатистан — обясни Вая, — можем да наемем кораб, който да ни откара до Града на Змийската река.
— Твърде много „може би“ — каза Калис. — Ще тръгнем към морския бряг, после ще поемем към Града на Змийската река.
После повика Хатонис и го попита:
— Идваш в Чатистан, или отвеждаш хората си у дома?
Хатонис вдигна рамене и се усмихна; лицето му бе съвсем младежко, въпреки прошарената коса.
— Битките навсякъде са еднакви. Ако не се бием със змиехората в Махарта, със сигурност ще се сблъскаме с тях пред собствените си врати.
— Да тръгваме тогава — каза Калис.
Ерик гледаше как мъжете оформят колоната и плесна Ру по рамото, когато той мина край него. Ру му се усмихна накриво, което показваше, че въобще няма за какво да се смее, и Ерик само му кимна. Изчака да мине и последният човек и застана в края. Изведнъж разбра, че е заел мястото на Фостър, без никой да му е наредил. Погледна да види дали дьо Лунвил не го вика или дали не идва някой друг, за да заеме мястото, но не последва заповед да освободи ефрейторското място и той тръгна, като се съсредоточи върху най-главната си задача: да остане жив.
Провидението им се усмихна и успяха да открият път на юг. Приличаше на миньорски път, защото беше по-широк от необходимото за едно стадо гъски и на няколко места имаше участъци от оголени скали, които говореха, че работниците са прокарвали трасето през земя и камък, за да могат колите да се качват и да слизат по-лесно.
Наистина беше голям късмет, че успяха да го открият. Мъжете вървяха без много шум, понякога бегом, после ходом с ритъм, предназначен да покрие максималното разстояние до края на всеки ден.
Ранените се държаха, макар че мъжът с простреляния крак бе почти в безсъзнание от болката и загубата на кръв. Накор му превърза раната и каза на Калис, че ако обединят усилията си с Шо Пи, състоянието му ще се подобрява с всеки изминал ден.
Откриха вода и очевидно можеха да си позволят да увеличат скоростта на марша, като се насочиха към един стръмен проход. Посрещна ги бучене. Качиха се по стръмнината и щом стигнаха билото, видяха водопадите.
Дьо Лунвил изруга. Пред тях имаше пропаст, пресичаща планините; под тях голям водопад се спускаше в езеро, намиращо се стотина метра по-надолу. Оттам реката лъкатушеше към океана.
Изгнили стълбове сочеха местата, където бе имало висящ мост.
— Река Салпура — каза Праджи. — Сега зная къде се намираме.
— И къде? — попита Калис.
— Далеч на изток, оттатък равнината Джамс се намира Махарта. Не знам каква магия има в тунелите, но сме много по-далеч от мястото, където влязохме, отколкото си мислех.
— Какво имаш предвид? — попита дьо Лунвил.
— Отдалечени сме на сто и повече километри от мястото, където влязохме в голямата пещера.
— Мен ако питаш, на петстотин — обади се Вая. — На кон ще ти отнеме месец. И то при положение, че успееш да минеш през джиланците.
— Значи е било много добър номер — каза Накор, — защото не почувствах нищо. — Той се усмихна, като че ли това откритие беше от голямо значение. — Но това стана скоро след като се измъкнахме от тази гробна могила. Басирам се, че сега там няма тунел. Сигурно е било илюзия. — Той поклати глава. — Наистина ми се ще да отида и да видя.
— Някой друг път — каза Калис. — Колко далеч сме от Махарта?
— С керван от Паламц до Скръбното пристанище е един месец — вдигна рамене Праджи. — Никой не пътува оттук до Махарта по суша — взимат се кораби. Но този стар крайбрежен път очевидно е използуван от бандити и други отчаяни глави.