Лъвовете на Ал-Расан

След близо двадесетгодишен опит в подобни загадки той все пак се оказа неподготвен.

Вратата се отвори почти в мига, в който отвори уста. В светлината на свещите изникна фигурата на мъж без маска.

— Най-сетне — с усмивка проговори Алмалик Втори от Картада. — Вече се боях, че напразно съм бил толкова път.

Въпреки цялото си прословуто самообладание Амар трябваше да положи неимоверно усилие да скрие изненадата си. Той се усмихна и се поклони.

— Добро утро, Малик! Ваше величество. Каква изненада! Сигурно сте пътували дълго.

— Почти две седмици, Амар. Пътищата са лоши.

— Много ли се измъчихте?

Любезен въпрос, зададен само за да печели време. Ако хванеха Алмалик от Картада тук, в Рагоса, съотношението на силите в Ал-Расан щеше да се промени като с магическа пръчка.

— Понася се. — Младежът, който беше поверен на неговите грижи цели три години, отново се усмихна. — Ти никога не ми позволи да се размекна, пък и още не съм бил достатъчно дълго цар, та да се променя чак дотолкова. — Той замълча за миг и Амар осъзна, че царят съвсем не е толкова спокоен, колкото се опитваше да изглежда. — Разбираш, че втора такава възможност няма да ми се удаде.

— Изобщо не бих допуснал, че ще го направиш — каза ибн Хайран, без да си криви душата. — Прекалено голям риск поемаш, Малик.

В същия миг в душата си той благодари на всички възможни божества, че Джехане не е тук — и се помоли наум да стои тихо. Алмалик не можеше да си позволи някой да научи за идването му и всеки, който го видеше, беше в смъртна опасност. Ибн Хайран не можеше да не се запита дали това не се отнася и за него.

— По-добре да вляза — каза той.

Царят на Картада се отдръпна и Амар влезе в стаята си — и видя, че вътре чакат двама муарди. Всичко му се струваше някак нереално. Той все още се опитваше да приеме факта, че Алмалик се е решил да дойде, ала когато се обърна към него и го погледна в очите, цялата истина блесна пред него. Недоумението му изчезна, за да отстъпи място на нещо още по-тревожно.

— Никой освен тебе вече не ме нарича Малик — тихо каза царят на Картада.

— Простете ми. Лош навик. Разбира се, ваше величество, веднага спирам.

— Не съм казал, че това ме обижда.

— Дори и така да е… все пак сте цар на Картада.

— O, да! — промърмори Алмалик и се отпусна в ниското кресло до леглото. Не беше особено изящен, но бе висок и добре сложен. — И представи си, първото ми царско решение беше да изгоня човека, от когото най-много се нуждая.

Това обясняваше всичко.

Ибн Хайран отбеляза, че поне в това не се е променил. Беше си все така прям, както навремето. Амар така и не можа да разбере дали това е признак на сила, или е тактиката на слабия — да принуди по-силните си приятели да компенсират уязвимостта му. Клепачът му играеше.