Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Ранд отказа да се хване на въдицата и Кацуан се усмихна. Беше доволна от самообладанието му. Точно затова го изпитваше.
Никога ли нямаше да свършат изпитанията?
„Не. Чак до последното. Най-важното.”
Кацуан спря и той също спря.
- Имаш ли подарък и за мен? - попита тя.
- Давам ги на тези, които обичам.
От това усмивката й само стана по-широка.
- Отношенията ни не винаги са били гладки, Ранд ал-Тор.
- Би могло и така да се каже.
- Само че - продължи тя и го изгледа, - държа да знаеш, че съм доволна.
- Значи имам разрешението ти да спася света?
- Да. - Старата жена погледна нагоре към кипналите тъмни облаци. Те започваха да се разкъсват от присъствието му, след като не се опитваше да го скрие или да ги задържи.
- Да - повтори Кацуан. - Имаш разрешението ми. Стига да го направиш скоро. Тъмнината се усилва.
Земята изтътна, сякаш да потвърди думите й. Правеше го все по-често и повече напоследък. Лагерът се разтърси, някои бойци залитнаха и се заозъртаха притеснено.
- Ще има Отстъпници - каза Ранд. - Щом вляза. Някой ще трябва да им се противопостави. Смятам да помоля Авиенда да води съпротивата срещу тях. Помощта ти няма да й е излишна.
Кацуан кимна и каза:
- Ще направя своето.
- Вземи Аливия - каза Ранд. - Тя е силна, но се притеснявам да я поставя с други. Не разбира границите, както би трябвало.
Кацуан кимна отново и погледът й го накара да се зачуди дали вече не е била решила да направи точно това.
- А Черната кула? - попита тя.
Ранд стисна зъби. Черната кула беше капан. _Знаеше_, че е капан. Таим искаше да го подмами в място, където нямаше да може да се измъкне през портал.
- Пратих Перин да помогне.
- А решимостта ти да отидеш сам?
„Трябва да им помогна. Все някак. Аз позволих Таим да ги събере. Не мога да му ги оставя ей така…”
- Все още не си сигурен - каза недоволно Кацуан. - Би изложил на риск себе си, всички нас, като стъпиш в капан.
- Аз…
- Те са свободни. - Кацуан се обърна, за да си тръгне. - Таим и хората му са прогонени от Черната кула.
- Какво?! - Ранд я хвана за ръката.
- Хората ти са се освободили - каза Кацуан. - Макар че според това, което ми казаха, са пострадали. Малцина го знаят. Кралица Елейн сигурно няма да може да ги използва в битка известно време. Не знам подробности.
- Освободили са се?
- Да.
„Успели са. Или Перин го е направил?”
Обзе го възторг, но в същото време го жегна болезнено чувство за вина. Колко от тях бяха изгубени? Можеше ли да ги е спасил, ако беше отишъл там? Беше знаел от няколко дни за опасността, на която бяха изложени, но ги беше изоставил, беше послушал настойчивия съвет на Моарейн, че това е капан, в който не може да си позволи да стъпи.
А ето, че те се бяха спасили.
- Жалко, че не можах да измъкна отговор от теб - каза Кацуан. - За това какво смяташе да направиш там. - Въздъхна и поклати глава. - Има пукнатини в теб, Ранд ал-Тор, но ще трябва да се справиш.
И си тръгна.
- Дийпи беше добър мъж - каза Антаил. - Оцеля при падането на Марадон. Беше на стената, когато гръмна, но оживя и продължи да се бие. Накрая Властелините на ужаса дойдоха и го довършиха с взрив. Дийпи до последния миг хвърляше сплитове по тях. Умря добре.
Малкиерските войници вдигнаха чаши към Антаил в чест на падналия. Лан вдигна своята, макар да стоеше извън кръга от мъже около огъня. Съжали, че Дийпи не беше спазил заповедите. Поклати глава и изгълта виното. Беше нощ, но хората му се сменяха, за да са будни в случай на атака.
Завъртя чашата между пръстите си и се замисли за Дийпи. Не можеше да изпита гняв към него. Дийпи беше поискал да убие един от най-опасните преливащи на Сянката. Лан не беше сигурен дали самият той щеше да се откаже от такава удобна възможност, ако му се предоставеше.
Мъжете продължиха тостовете за падналите. Беше се превърнало в традиция всяка вечер и традицията се беше разпространила във всички лагери на Пограничниците. Беше окуражително, че мъжете започваха да се отнасят с Антаил и Наришма като със свои. Ашаманите се държаха отчуждено и надменно, но смъртта на Дийпи бе изковала връзка между тях и обикновените войници. Всички вече бяха платили цената на касапина. Мъжете бяха видели, че Антаил скърби, и го бяха поканили да вдигне тост.
Лан обърна гръб на огъня и тръгна през лагера. Спря при коневръзите да види Мандарб. Жребецът се държеше добре, макар да имаше голяма рана на левия хълбок, където никога вече нямаше да му пораснат косми. Раната обаче като че ли заздравяваше добре. Конярите още говореха приглушено как раненият кон се бе появил от нощния мрак след битката, в която бе загинал Дийпи. Много конници бяха убити или останали без коне в нея. Много малко коне се бяха спасили от тролоците.