Спомен за светлина

„Ще дойде време, когато няма повече да съществуват”, помисли той, докато запридаше Огън и Въздух, и сътвори взривна стена от пламъци, които закипяха сред глутницата тролоци. Мъжете от Вълчата гвардия на Перин наблизо вдигнаха оръжия за благодарност. Ранд им кимна в отговор. Носеше маска с лицето на Джур Грейди.

Някога по земята не бяха пъплили тролоци. Можеха да се върнат до онова състояние. Ако убиеше Тъмния, щеше ли да стане незабавно?

От пламъците на огнената му стена по челото му изби пот. Извлече предпазливо от дебелия мъж ангреал - не можеше да си позволи да изглежда _твърде_ мощен - и порази нова група тролоци, тук на бойното поле, западно от река Алгуеня. Силите на Елейн бяха прехвърлили Еринин и чакаха да построят мостовете през Алгуеня. Бяха почти довършени, но междувременно авангард тролоци се беше счепкал с тях и армията на Елейн беше заела отбранителни позиции, за да ги задържи, докато успеят да прехвърлят реката.

Ранд беше помогнал с радост. Истинският Джур Грейди отдъхваше в лагера си в Кандор, изтощен от Цяра. Удобно лице, което Ранд можеше да носи, без да привлече вниманието на Отстъпниците.

Крясъците на изгарящите тролоци пълнеха душата му. Обичал беше този звук към края на Войната на Силата. Винаги го караше да чувства, че _наистина_ върши нещо.

Не беше знаел какво представляват тролоците, когато ги бе видял първия път. О, знаел беше за опитите на Агинор. Луз Терин го беше наричал луд по не един повод. Не беше разбрал. Толкова много от тях не бяха разбрали. Агинор твърде много бе заобичал изобретенията си. Луз Терин бе направил грешката да допусне, че Агинор, както и Семирага, се наслаждават на мъчението заради самото него.

А после бяха дошли Тварите на Сянката.

Чудовищата продължаваха да горят, крайниците им потръпваха в пламъците.

Все пак Ранд се тревожеше, че тези _твари_ може да са преродени човешки същества. Агинор беше използвал хора, за да сътвори тролоците и мърдраалите. Дали това бе съдбата на някои? Да бъдат преродени като такива извратени създания? Призля му от тази мисъл.

Огледа небето. Облаците бяха започнали да се отдръпват, както правеха близо до него. Можеше да ги принуди да останат, но… не. Хората се нуждаеха от Светлината, а не можеше да се сражава тук много дълго - щеше да проличи, че един от ашаманите е прекалено могъщ за лицето, което носи.

Остави светлината да дойде.

По цялото бойно поле край реката хората извърнаха очи към небето, щом слънчевата светлина падна над тях, а тъмните облаци се разпръснаха.

„Никакво криене повече”, помисли Ранд. Смъкна Маската на огледалата и вдигна юмрук. Запреде Въздух, Огън и Вода и сътвори стълб от светлина, който се изпъна от него високо в небето. Войниците на бойното поле завикаха възторжено.

Нямаше да унищожава капаните, поставени за него от Тъмния. Върна се през портал на Мерилор. Никога не се задържаше дълго на боен фронт, но винаги се разкриваше, преди да напусне. Разпръсваше облаците като доказателство, че е бил там, и се оттегляше.