Спомен за светлина

Кацуан дойде, обиколи го и го огледа от главата до петите. Кимна няколко пъти замислено.

- Опитваш се да решиш дали съм достоен за задачата ли? - Ранд се постара да не издаде чувствата си - раздразнение в случая.

- Никога не съм се чудила - каза Кацуан. - Дори преди да разбера, че си прероден, никога не съм се чудила дали ще мога да те превърна в мъжа, който трябваше да си. Чуденето, поне за такива неща, е за глупаците. Ти глупак ли си, Ранд ал-Тор?

- Некоректен въпрос - отвърна вместо него Мин. - Ако каже, че е, значи се оказва глупак. Ако каже, че не е, издава, че не търси повече мъдрост.

- Пфу. Прекалила си с четенето, дете. - Каза го сякаш с обич. И отново се обърна към Ранд. - Надявам се, че ще й дадеш нещо хубаво.

- Какво имаш предвид?

- Даваш разни неща на хората в подготовка за смъртта - каза Кацуан. - Обикновено на старци или на мъже, тръгващи на битка, която не мислят, че могат да спечелят. Меч за баща ти, тер-ангреал за кралицата на Андор, корона за Лан Мандрагоран, накит за айилското момиче, и за тази. - Кимна към Мин.

Ранд се вцепени. Съзнавал беше на някакво ниво какво прави, но да го чуе обяснено така беше смущаващо.

Лицето на Мин помръкна.

- Повърви с мен - каза Кацуан. - Само ти и аз, милорд Дракон. - Погледна го. - Ако желаеш.

Мин вдигна очи към Ранд, но той я потупа по рамото и й кимна.

- Ще се видим в палатката.

Тя въздъхна, но отстъпи. Кацуан вече беше тръгнала по пътеката. Ранд трябваше да забърза, за да я настигне. Сигурно й стана приятно от това.

- Моарейн Седай става все по-неспокойна от забавянията ти - каза Кацуан.

- А ти какво мислиш?

- Мисля, че е благоразумна донякъде. Но не смятам, че планът ти е пълен идиотизъм. Не трябва да се бавиш още много обаче.

Той съзнателно не казваше кога ще даде заповедта за атака на Шайол Гул. Искаше всички да гадаят. Ако никой около него не знаеше кога ще удари, имаше добър шанс и Тъмния да не го узнае.

- Все едно - каза Кацуан. - Не съм тук, за да говоря за забавянията ти. Чувствам, че Моарейн Седай добре се справя с… образованието ти в това отношение. Друго нещо ме безпокои.

- И какво е то?

- Това, че очакваш да умреш. Че толкова много отстъпваш. Че дори не се стремиш да останеш жив.

Ранд вдиша дълбоко. Няколко Деви бяха тръгнали след тях. Двамата подминаха малкия бивак на Ветроловките, които се бяха скупчили над Купата на ветровете и си говореха нещо.

- Остави ме да тръгна към съдбата си, Кацуан. Прегърнал съм смъртта. Ще я приема, когато дойде.

- Радвам се за това. И не помисляй - нито за миг, - че не бих разменила живота ти заради света.

- Показа го ясно от самото начало. Тогава защо се тревожиш сега? Тази битка ще вземе живота ми. Така трябва да бъде.

- Не трябва да приемаш, че ще умреш - каза Кацуан. - Дори да е почти неизбежно, не трябва да го приемаш като _напълно_ неизбежно.

- Елейн каза същото.

- Значи е казала нещо умно поне веднъж в живота си. По-добра е като за средно ниво, отколкото допусках.