Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката кимна:
— Така е. — Тя дълго гледа брадясалото лице със завързаната челюст, със сребърните пари на очите, които блестяха на светлината на свещта. — Не прилича на себе си. Трябва да го завием презглава.
— А вашата баба се държа добре.
— Тя е много стара — отвърна майката, — може и да не разбира хубаво какво се е случило и скоро няма да го разбере. А освен това гордостта ни кара да се сдържаме. Баща ми казваше: „Всеки може да се отчае. А за да се владееш, трябва да бъдеш човек.“ Ние всички се стараем да се сдържаме. — И тя грижливо зави краката и раменете на дядото. После издърпа единия край на одеялото като качулка върху главата на стареца и закри с него лицето му. Сейри й подаде няколко безопасни игли и когато майката закопча одеялото от всички страни, получи се нещо като дълъг пакет. Накрая тя стана. — Погребението няма да бъде лошо — каза майката. — При нас има един проповедник, той ще го изпрати в гроба, а и цялото семейство е тук. — Тя се олюля, но Сейри я задържа да не падне. — Не съм си доспала… — сконфузено изрече майката. — Нищо, ще ми мине. Много шетане падна преди заминаването.
— Да излезем на въздух — предложи Сейри.
— Да, направих всичко, каквото трябваше. — Сейри угаси свещта и те излязоха от палатката.
На дъното на един малък ров ярко пламтеше огън. Том беше забил в земята колове, бе окачил на тел два котела и сега водата в тях яростно клокочеше, а изпод похлупаците излизаше пара. Роуз от Шарън стоеше на колене встрани от огъня, с дълга лъжица в ръка. Като видя майката, тя стана и се приближи до нея.
— Майко — каза тя, — искам да те попитам нещо.
— Пак ли се уплаши? — рече майката. — Девет месеца не можеш да изкараш, без да се тревожиш.
— А това ще навреди ли на бебето?
Майката отговори:
— Има такава поговорка: „Който се роди в скръб, ще живее щастливо“. Така ли е, мисис Уилсън?
— Да, чувала съм я — отвърна Сейри. — Аз знам и друга една: „Който се роди в радост, цял живот ще страда“.
— От страх нещо вътре в мен сякаш подскочи — каза Роуз от Шарън.
— Това не става от веселие — рече майката. — По-добре наглеждай котлите.
Мъжете се събраха на края на светлия кръг, който огънят хвърляше. Те имаха лопата и кирка. Бащата отмери осем стъпки на дължина и три на ширина. Работиха на смени. Бащата копаеше земята с кирката, а чичо Джон отхвърляше пръстта встрани с лопатата. После кирката пое Ал, а лопатата Том. След тях с кирката заработи Ной, а с лопатата Кони. Работата вървеше без почивка и гробът ставаше все по-дълбок и по-дълбок. Скрил се до раменете в правоъгълната яма, Том попита:
— Татко, още ли, или стига толкова?
— Още, още — две стъпки по-дълбоко. Ти излизай, Том. Трябва да напишеш бележката.
Том излезе от ямата и мястото му зае Ной. Том се приближи до майка си, която седеше край огъня.
— Майко, имаме ли мастило и писалка?
Майката бавно поклати глава:
— Н-не. Това е едно от нещата, които оставихме. — Тя погледна Сейри. И дребната жена бързо закрачи към палатката. Тя се върна оттам с Библията и един съвсем малък молив.
— Ето — каза Сейри. — Тук има една чиста страница. Напиши бележката на нея и я откъсни. — И тя подаде Библията и молива на Том.
Том седна до огъня. Той съсредоточено премрежи очи и накрая написа с едри букви на бялата страница: „Тук е погребан Уилям Джеймс Джоуд, умрял от удар, стар и престар. Роднините му го заровиха тук, защото нямаха пари за погребението. Никой не го е убил. Получи удар, затова умря.“
Том спря да пише и рече:
— Чуй какво написах, майко. — И той бавно й прочете бележката.
— Ами че хубаво е — каза майката. — Но да беше избрал нещо от Светото писание, та да бъде по-набожно. Отвори Библията и намери нещо.
— Трябва да бъде по-кратичко — забеляза Том. Почти не ми остана място.
Сейри каза:
— А защо не напишеш: „Успокой, господи, душата му“?
— Не — възрази Том. Излиза, че е обесен. Сега ще намеря нещо. — Той прелистваше страниците и четеше наум, мърдайки устни. — Ето, и подходящо, и кратко: „Но Лот им каза: не, господарю мой.“
— А какъв му е смисълът? — попита майката. Щом ще го пишем, трябва да има смисъл.
Сейри рече:
— Потърси по-нататък, в псалмите. Оттам по-лесно ще избереш нещо.
Том прелисти страниците и прегледа няколко псалма.
— Ето — каза той. — И хубаво, и съвсем набожно: „Блажен е този, чиито постъпки са простени, чийто грях е получил опрощение.“ Как ви се струва?