Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Това е наистина хубаво — рече майката. — Него напиши.
Том старателно преписа стиха на листа. Майката изплакна и изтри един буркан от консервирани плодове и Том здраво завинти капака му.
— Може би бележката трябваше да напише проповедникът, а не аз — рече той.
Майката отвърна:
— Не, проповедникът не ни е роднина — и като взе буркана с бележката, влезе в тъмната палатка. Тя откопча няколко безопасни игли, пъхна буркана под студените, тънки ръце и отново закопча одеялото. После се върна при огъня.
Мъжете се отдръпнаха от изкопания гроб, изтривайки потните си лица.
— Готово — каза бащата. И те — бащата, чичо Джон, Ной и Ал — минаха в палатката, изнесоха оттам дългия, закопчан от всички страни пакет и го понесоха към гроба. Бащата скочи долу, пое тялото и внимателно го положи на земята. Чичо Джон протегна ръка на бащата и той се качи пак горе. Бащата попита:
— А бабата?
— Ще отида да я доведа — отговори майката. Тя се приближи до дюшека и минута-две мълчаливо гледа старицата. После се върна при гроба. — Спи — каза тя. — Може да ми се обиди, но няма да я събудя. Нужен й е покой.
Бащата попита:
— А къде е проповедникът? Трябва да прочете молитва.
Том отвърна:
— Видях го да крачи по пътя. Не иска повече да казва молитви.
— Не иска ли?
— Да — рече Том. — Той вече не е проповедник. „Защо, казва, да заблуждавам хората и да се правя на проповедник, когато всъщност не съм такъв.“ Обзалагам се, че затова го няма тук — иска да се отърве от молитвата.
Кейси, който незабелязано се бе приближил до тях, чу думите на Том.
— Нищо подобно — рече той. — Не се отказвам да ви помогна, но няма да ви заблуждавам.
Бащата попита:
— Може би все пак ще кажеш няколко думи? Нашето семейство никого не е погребвало без молитва.
— Добре, ще прочета молитва — съгласи се проповедникът.
Кони доведе до гроба Роуз от Шарън. Тя вървеше неохотно.
— Не бива — говореше й Кони. — Не е хубаво тъй. Пък и за малко ще е.
Светлината на огъня падаше върху хората, заобиколили гроба, озаряваше лицата, очите и се губеше по тъмните дрехи. Всички бяха свалили шапки. Отблясъците на огъня играеха по лицата на хората.
Кейси каза:
— Няма да говоря дълго. — Той наведе глава и останалите последваха примера му. Кейси тържествено започна: — Старецът, който лежи тук, изживя живота си и го завърши. Не зная дали дядото е бил добър или пък лош, но това не е важно. Важното е, че е бил жив човек. Сега той е мъртъв, но и това също не е важно. Веднъж един декламираше стихотворение и каза: „Всичко, което живее, е свято.“ Аз мислих, мислих над това и разбрах: тук има много по-голям смисъл, отколкото изглежда на пръв поглед. Няма да се моля за този старец. Мъртвите са добре. Те трябва да извършат това, което им предстои, а то е лесно, защото пред тях има само един път. Всички ние също трябва да извършим това, което ни предстои, но пътищата пред нас са много и ние не знаем кой от тях да изберем. И ако трябва да се моля, ще се помоля за хората, които не знаят кой път да поемат. А пътят на дядото е само един. Сега го заровете и нека той извърши това, което му предстои. — Проповедникът вдигна глава.
Бащата рече:
— Амин.
И останалите измърмориха в хор:
— Амин.
Тогава бащата взе лопатата, нарина на нея няколко буци пръст и внимателно ги хвърли в черната яма. Той предаде лопатата на чичо Джон и последният хвърли малко повече пръст. Лопатата тръгна от ръка на ръка. Когато всички мъже изпълниха дълга си и се възползуваха от правото си, бащата се зае чевръсто с купчината пръст край ямата и почна бързо да запълва гроба. Жените отстъпиха към огъня, за да приготвят вечерята. Рути и Уинфийлд стояха до гроба като омагьосани.
Рути каза тържествено:
— Дядото сега лежи под земята. — И Уинфийлд с уплашени очи я погледна, после дотича до огъня, седна настрана и тихо заплака.
Бащата запълни гроба до половина и се спря, поемайки тежко дъх, а с останалата земя се зае чичо Джон. Когато Джон почна да оформя гроба, Том го хвана за ръката.
— Слушай — каза той. — Така ще забележат гроба и веднага ще го разринат. Трябва да го направим тъй, че да не личи. Изравни го със земята, а отгоре ще нахвърлим трева. Трябва, иначе не може.
Бащата рече:
— Аз хич не помислих за това. Но нали не можем да го оставим без надгробен насип!