Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ей там са се спрели някои. Мястото, изглежда, е подходящо.
Той забави ход и удари спирачките. Капакът на мотора на старата кола беше вдигнат, собственикът й — възрастен човек — гледаше двигателя. Той носеше евтина сламена шапка с широка периферия, синя риза и черна като къпина жилетка; корясалият му панталон лъщеше от нечистотията по него и стърчеше като кол. Дълбоките бръчки на бузите по-силно подчертаваха скулите и брадичката на слабото лице. Непознатият погледна камиона на Джоудови; очите му бяха загрижени и сърдити.
Том се подаде от прозореца на кабината.
— Тук може ли да се спира за нощуване?
До този момент непознатият бе забелязал само камиона. Сега погледът му се спря на Том.
— Не знам — отвърна той. — Спряхме, защото моторът не работи.
— А вода има ли тук?
Непознатият посочи станцията за обслужване, на около четвърт миля напред по пътя.
— Ей там има вода. Позволяват да си налееш едва кофа.
Том се колебаеше.
— А може ли и ние да останем да нощуваме тук?
Непознатият учудено го погледна.
— Аз не съм стопанин на това място — каза той. — Спряхме се само защото ей тази стара таратайка не иска да върви повече.
Том не се успокои и след тези думи:
— Все пак вие сте вече тук, а ние сега пристигаме. Вие имате право да решавате — ще ви пречат ли съседите, или не.
Тези думи упражниха веднага силен ефект. Слабото лице на непознатия се озари от усмивка.
— Как ще ни пречат! Докарайте колата ей тук. Много ще ни е приятно. — И той извика: — Сейри! Пристигнаха едни хора, които искат да спрат при нас. Излез да се запознаеш с тях. Сейри не е добре — добави той. Краищата на брезентовата палатка се повдигнаха и оттам излезе една слаба жена — същински скелет. Лицето й беше сбръчкано като изсъхнал лист и на него пламтяха черни очи, в които се четеше дълбок, стаен страх. Беше дребна и цялата трепереше. Тя стоеше, държейки се за отметнатия край на брезента, и ръката й приличаше на ръка на мумия — кости, покрити със съсухрена кожа.
Жената заговори с нисък, необикновено мек и напевен глас:
— Кажи им: много ни е приятно. Кажи им: добре дошли.
Том свърна от пътя и спря худзона до леката кола в нивата. Пътниците се посипаха от камиона като грах; Рути и Уинфийлд стремглаво скочиха на земята и изпищяха — краката им бяха изтръпнали и в тях сега сякаш се забиха хиляди карфички. Майката веднага се залови за работа. Тя отвърза голямата кофа, която висеше отзад на камиона, и се приближи с нея към децата, които още скимтяха.
— Вървете за вода — ей там. Ще попитате учтиво: „Може ли да си налеем една кофа?“ и да не забравите да благодарите. Като я напълните, носете я двамата, само че гледайте да не я изплискате. А ако ви попадне някоя пръчка за горене, донесете я. — И децата защрапаха към станцията за обслужване.
Хората около палатката смутено мълчаха, разговорът не се завърза изведнъж. Бащата почна пръв:
— Вие сигурно не сте от Оклахома?
Ал, който стоеше до колата, погледна номера й.
— От Канзас е — рече той.
Слабият човек поясни:
— Ние сме от Галенския край. Уилсън, Айви Уилсън.
— А ние сме Джоудови — каза бащата. — Живеехме близо до Салисо.
— Е, щастлив съм да се запозная с вас — рече Айви Уилсън. — Сейри, това са Джоудови.
— Веднага разбрах, че не сте оклахомци. Говорите малко особено — не искам да ви обидя, а казвам това просто така.
— Всички говорят посвоему — каза Айви. — Арканзасците посвоему, оклахомците също посвоему. А веднъж срещнахме една жена от Масачузетс, тя пък съвсем странно говореше. Едва я разбирахме.
Ной, чичо Джон и проповедникът почнаха да разтоварват камиона. Те помогнаха на дядото да слезе и го сложиха да седне на земята. Той стоеше изгърбен и гледаше втренчено пред себе си.
— Какво, дядо, да не си болен? — попита Ной.
— Съвсем се разболях — едва чуто отговори дядото. — Много съм зле.
Крачейки бавно, към него се приближи внимателно Сейри Уилсън.
— Може би ще е по-добре да влезете в палатката — каза тя. — Ще си полежите там на дюшека, ще си починете.
Дядото вдигна глава, чул тихия й глас.
— Хайде, елате — продължи тя. — Трябва да си починете. Ще ви заведем дотам.
Дядото изведнъж се разплака. Брадичката му трепереше, устните потрепваха, той пресипнало хълцаше. Майката се завтече към него и го прихвана през раменете. Тя му помогна да стане, напрягайки широкия си гръб, и го помъкна към палатката, като почти го носеше.