Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Чичо Джон се обади:
— В нашето семейство не е имало просяци.
Том каза:
— Може и такива да има занапред. И от земята преди не бяха ни гонили.
— Нищо лошо не сме правили — рече бащата. — Няма от какво да се срамуваме. Без пари нищо не сме взимали, на милостиня не сме разчитали. Когато с Том се случи бедата, държахме високо глави. На негово място всеки щеше да стори така.
— Какво ще правим? — попита чичо Джон.
— Ако постъпим според закона, ще вдигнат тялото. Ние имаме само сто и петдесет долара. Четирийсет ще отидат за погребението и тогава няма да можем да стигнем до Калифорния — в противен случай пък ще погребат дядото като просяк. — Мъжете неспокойно замърдаха и като наведоха очи, се втренчиха в земята, която тъмнееше под краката им.
Бащата каза тихо:
— Дядото сам погреба баща си, направи всичко с достойнство и сам оформи гроба. По онова време бащата можеше да бъде погребан от сина си, а синът можеше да погребе баща си.
— Законът сега не е такъв — забеляза чичо Джон.
— Понякога законът трудно може да се спази — рече бащата. — Особено ако искаш всичко да бъде направено прилично. Малко ли такива случаи има? Когато Флойд се криеше като див звяр, заповядваха ни да го издадем, ала никой не го издаде. Но понякога трябва да се спазва законът. И аз казвам сега, че имам право да погреба баща си. Някой да каже нещо?
Проповедникът се надигна на лакътя си.
— Законите се менят — каза той, — а хорските нужди си остават едни и същи. Ти имаш право да извършиш това, което си длъжен да направиш.
Бащата се обърна към чичо Джон.
— Това е и твое право, Джон. Какво ще кажеш?
— Нищо — отвърна чичо Джон. — Само че излиза така, сякаш искаме да направим всичко скришом. А дядото си казваше всичко направо.
Бащата рече засрамен:
— Така, както правеше той, не бива да се постъпва. Трябва да стигнем до Калифорния, докато не са ни се свършили парите.
Обади се Том:
— Има и такива случаи: копаят някъде пръст, изровят покойник и се разкрещят — убит е, клетникът. Нашите власти се интересуват повече от мъртвите, отколкото от живите. Веднага идват да разпитват кой е и как е умрял. Предлагам да напишем една бележка, да я сложим в бутилка и да я заровим с дядо — на нея ще напишем кой е и как е умрял, както и защо е погребан тук.
Бащата кимна утвърдително:
— Съгласен съм. Само че трябва да го напишем по-красиво. И дядото няма да се чувствува съвсем самотен, като му напишем името; иначе кой ще го знае — някакъв самотен старец, заровен в земята. Иска ли друг някой да говори? — Всички мълчаха.
Бащата се обърна към майката:
— Ще го приготвиш ли?
— Ще го приготвя — отговори майката. — Но кой ще се погрижи за вечерята?
Сейри Уилсън каза:
— Аз. Вие вървете. Аз и по-голямата ви дъщеря ще направим всичко.
— Много ви благодаря — рече майката. — Ной, отвори едното каче и донеси месо, но гледай да е по-хубаво. То още не е престояло достатъчно със солта, но може да се яде.
— Ние имаме половин чувал картофи — каза Сейри.
Майката се приближи до бащата:
— Дай ми две монети по 50 цента.
Бащата зарови в джоба си и й подаде сребърните монети. Майката намери легена, наля в него вода и влезе в палатката. Там беше тъмно. Сейри влезе след нея, запали свещ, залепи я на един от сандъците и остави майката сама. Майката погледна мъртвеца и сърцето й се сви. Тя откъсна едно парче от престилката си и завърза челюстта на дядото. Изправи краката му, скръсти ръцете му на гърдите. После затвори очите му, сложи на тях сребърните монети, закопча му ризата и му изми лицето.
Сейри надникна в палатката:
— Имате ли нужда от помощ?
Майката бавно вдигна глава.
— Влезте — каза тя. — Искам да си поговорим.
— По-голямото ви момиче е добро — рече Сейри. — Обели толкова картофи! Е, казвайте, какво трябва да направя?
— Исках да го измия — каза майката, — но няма с какво да го преоблека. А одеялото ви вече не може да ви служи. С нищо не можеш да премахнеш миризмата на мъртвото тяло. Едно от нашите кучета подуши дюшека, на който умря майка ми, и страшно затрепери и заръмжа — а това беше две години след смъртта й. Ще го завием във вашето одеяло, а на вас ще дадем друго.
Сейри отвърна:
— Защо говорите така? Отдавна не съм била тъй спокойна. Гордеем се, че можахме да ви помогнем. Хората изпитват винаги нужда да си помагат един друг.