Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Нямаме друг избор — каза Том. — Ще го отринат и ще ни обвинят в нарушение на закона. Знаеш какво ще се случи тогава с мен.
— Да — съгласи се бащата. — Забравих за това. — Той взе от Джон лопатата и изравни гроба със земята. — Веднага щом дойде зимата, ще хлътне — рече той.
— Нямаме друг избор — повтори Том. — Когато дойде зимата, ще бъдем далеч. Натъпчи го добре, а отгоре ще трябва да го покрием с нещо.
Когато свинското и картофите бяха готови, двете семейства се събраха да вечерят край огъня и всички седяха тихо и гледаха пламъците. Уилсън захапа един къс месо и доволно въздъхна.
— Хубаво свинско — каза той.
Бащата обясни:
— Имахме две свини. Мислихме, мислихме — решихме да ги заколим. Нищо не ни даваха за тях. Когато посвикнем с пътя и майката омеси хляб, ще бъде истинско удоволствие да пътуваш из непознати места и да караш със себе си две качета свинско. Колко време как сте на път?
Уилсън прекара език по зъбите си, чистейки ги от наврялото се между тях месо, и преглътна слюнката си.
— Не ни потръгна — рече той. — Три седмици вече има, откак напуснахме дома си.
— Боже всевишни! А ние смятаме за десетина дни да стигнем до Калифорния!
Ал го прекъсна:
— Не, татко, не разчитай на това. С такъв товар може изобщо да не стигнем дотам. Особено ако трябва да вървим из планини.
Настъпи мълчание. Всички седяха с наведени глави и отблясъците на огъня осветяваха само косите и челата им. Над ниския свод на огъня анемично блестяха летните звезди, дневната задуха постепенно отслабваше. Бабата, легнала на дюшека, встрани от огъня, тихо заскимтя, сякаш бе кученце. Всички се обърнаха към нея.
Майката каза:
— Розашарн, бъди умна и иди да легнеш при бабата. Не бива да остава сама. Сега вече тя проумя всичко.
Роуз от Шарън стана, приближи се до дюшека, легна при старицата и до огъня достигнаха неясните им гласове. Лежаха една до друга на дюшека и си шепнеха.
Ной рече:
— Чудно нещо — дядото умря, а сякаш нищо не се е случило. Аз и скръб не чувствувам.
— Това е, защото дядото и старото ви място са едно и също нещо — рече Кейси.
Ал промълви:
— Жал ми е за дядо. Помните ли как приказваше какво ще бъде в Калифорния и как ще изстисква гроздовите зърна върху главата си, та сокът да тече по брадата и цялото му лице!
Кейси рече:
— Такъв си беше — шегуваше се, смееше се. Вашият дядо не умря сега. Той умря, когато го откъснаха от земята му.
— Сигурен ли си! — възкликна бащата.
— Не, не исках да кажа това. Всъщност той си беше жив, но животът го беше вече напуснал — продължи Кейси. — Дядото и вашата земя са едно цяло, и той разбираше това.
Чичо Джон попита:
— А ти знаеше ли, че той ще умре?
— Да — отвърна Кейси. — Знаех.
Джон гледаше проповедника и в очите му нахлу ужас.
— И нищо не каза?
— Защо? — попита учуден Кейси.
— Ние… ние можехме да се опитаме да го спасим.
— Как?
— Не знам, но…
— Не — възрази Кейси, — вие нищо не можехте да направите. Вашият път бе определен, а дядото имаше друг път. Той никак не се мъчи. Само сутринта, в първите минути. Дядото остана при земята. Той не можеше да я напусне.
Чичо Джон дълбоко въздъхна.
Уилсън каза:
— А ние трябваше да изоставим моя брат Уил. — Всички обърнаха глави към него. — Аз и той имахме по четирийсет акра земя — парцелите ни бяха един до друг. По-възрастен е от мен. Нито той бе имал работа с автомобили, нито аз. Продадохме всичката покъщнина, Уил си купи кола и му дадоха едно момче да го учи да кара. Следобеда, преди да заминем, Уил и леля Мини решиха да се поупражняват. Карат по пътя и изведнъж пред тях — един трап. Уил извика „тпру!“, даде веднага заден ход и налетя на една ограда. Извика още веднъж „тпру, копеле“, даде газ и право в канавката. И така остана без нищо. Нямаше какво друго да продаде, а колата бе станала на парчета. Но, слава богу, брат ми не можеше да вини никой друг, освен себе си. Ала той тъй се ядоса, че не пожела да тръгне с нас, само седеше и здравата ругаеше.
— Какво ще прави сега?
— Не знам. Толкова е сърдит, че не може да проумее положението си. А аз и жена ми имахме само осемдесет и пет долара. Да седим и да чакаме да се стопят, не можехме. Тръгнахме на път — и така съвсем се погубихме. На първите сто мили се отрони един зъбец в задния мост. Поправката струваше трийсет долара. А после трябваше да се смени една гума, след нея една свещ, Сейри се разболя… Трябваше да спрем за десет дни. Колата стои, проклета да бъде, а парите си вървят. Кога ще стигнем до Калифорния, просто не знам. Трябва да се ремонтира колата, а нищо не разбирам от автомобили.