Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Четиринадесета глава

Западът е неспокоен — предстоят някакви промени. Западните щати са неспокойни като коне пред буря. Едрите собственици са неспокойни, предчувствувайки бъдещите промени и не разбирайки смисъла им. Едрите собственици бият по това, което е най-близо от всичко в зрителното им поле: по разширение състава на правителството, по растящата солидарност в работническото движение; бият по новите данъци, по новите икономически планове, без да разбират, че всичко това са следствия, а не причини. Следствия, а не причини. Причините се коренят дълбоко, но в тях няма нищо сложно. Причините — това е физическият глад, нараснал милион пъти; това е духовният глад — глад за щастие, за чувство на увереност в утрешния ден, нараснал милион пъти; гладът на мускулите и мозъка за растеж, за работа, за градивен труд, нараснал милион пъти. Последната, ясна функция на човека е да работи, да гради, и то не само за своя собствена полза — точно това е човекът. Да изградиш стена, къща, бент, да вложиш частица от своето човешко „аз“ в тази стена, в тази къща, в този бент и да вземеш в замяна нещо и от тях — от тази стена, от тази къща, от този бент; да заякчиш мускулите си в тежка работа, да се приобщиш към яснотата на линиите и формите, дадени на чертежа. Нали човекът е единственото същество в целия органически свят, което надраства пределите на създаденото от него, издига се над тях по стъпалата на замислите си, стреми се напред, задминава достигнатото. Ето какво може да се каже за човека: когато теориите се менят или търпят крах, когато школите, философските учения, националните, религиозни и икономически предразсъдъци възникват, а после се разпиляват на прах, човекът, макар и препъвайки се, се стреми все напред, продължава своя ход и понякога греши, получава жестоки удари. Направил крачка напред, той може да отстъпи назад, но само с половин крачка — цяла крачка назад той никога не прави. Ето какво може да се каже за човека; и това трябва да се знае, да се знае. Това трябва да се знае, когато бомбите се сипят от черните вражески самолети върху многолюдните улици, когато пленниците биват клани като свине, когато осакатените тела се валят на земята и багрят с кръвта си праха.

Западните щати са неспокойни — предстоят някакви промени. Тексас и Оклахома, Канзас и Арканзас, Ню Мексико, Аризона, Калифорния. Едно семейство напуска земята си. Бащата е сключил заем с банката и сега банката предявява правата си върху земята. Поземлената компания — с други думи, банката, щом собственик на земята е тя, иска на тази земя да господствуват тракторите, а не арендаторът. А нима тракторът е нещо лошо? Нима в силата, която прокарва дългите бразди по земята, има нещо лошо? Ако този трактор беше наш, тогава щеше да бъде добре — не на мен, а на нас. Ако нашите трактори прокарват дълги бразди по нашата земя, тогава щеше да бъде добре. Не по моята земя, а по нашата. Ние бихме обичали този трактор, както обичахме тази земя, когато беше наша. Но тракторът върши едновременно две неща: разорава земята и изтръгва нас от нея. Между такъв трактор и танка разликата не е голяма. И единият, и другият гонят пред себе си хората, обхванати от безпокойство, от страх. Тук има над какво да се позамислим.