Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Наистина ще те удуша, Тин…
Водачът търпеливо изслуша всички подробности за нападението. Не изглеждаше особено любезен човек.
— Със съжаление научавам за загубите ви. Ала сега сте само на ден и половина с керван от Пустите равнини. През остатъка от пътуването ще бъдете в безопасност.
— Съм любопитна — намеси се Шалан. — Тези животни са коне, нали? А ти си тъмноок. Този… Колин много ти вярва.
— Изпълнявам дълга си — рече Кал и я огледа изучаващо. — Къде са останалите Ваши хора? Този керван като че е изцяло ворински. Пък и Вие сте възтънка за рогоядка.
— Да не би току-що обиди телесното тегло на принцесата?
Добра беше, Бурята да я отнесе, дано! Даже успя да произведе духчета на гнева при тази забележка.
Е, на Шалан не ѝ оставаше друго, освен да продължи.
— Съм обидена! — викна тя.
— Ти пак обиди Нейно височество!
— Съм много обидена!
— По-добре се извини!
— Не извинение! Ботуши!
Кал се облегна в седлото и замести поглед между двете жени в опит да разбере казаното.
— Ботуши ли?
— Да — отговори Шалан. — Ми харесват ботушите ти. Ще извиниш с ботуши.
— Вие… искате моите ботуши?
— Не чу ли Нейно височество? — настоя Тин със скръстени ръце. — Всички войници от армията на този Далинар Колин ли са толкова непочтителни?
— Не съм непочтителен. Обаче няма да ѝ дам ботушите си.
— Ти обиждаш! — заяви Шалан, пристъпи напред и го посочи с пръст. Отче на Бурята, конете бяха грамадни! — Ще казвам на всички, които искат да чуят, „Колин е крадец на ботуши и човек, който отнема добродетелта на жените!“
Кал заекна.
— Добродетел!
— Да — рече Шалан и хвърли поглед на Тин. — Добродетел? Не, грешна дума. Добродетел… Не… Добруване. Отнема добруването! Тази дума търсех.
Войникът и спътниците му се спогледаха объркано. Проклятие, каза си Шалан. Играта на думи се похабява с хора с беден речник.
— Не от значение — заключи тя и вдигна ръка. — Всеки ще знае какво си направил, като ме обиди. Остави ме гола в пустошта. Лиши ме! Е обида за моя дом и моя род. Всеки ще узнае, че Колин…
— Ох, стига, стига — отвърна Кал, наведе се и нескопосно събу ботуша си, както беше на седлото. Чорапът му имаше дупка на петата. — Проклета жена — промърмори той. Метна ботуша към нея, после събу другия.
— Извинението ти се приема — съобщи Тин и взе ботушите.
— Така и трябва, в името на Преизподнята — отвърна Кал. — Ще докладвам за вашия случай. Може би ще издействаме патрули в това проклето място. Хайде, войници.
Обърна се и си тръгна, без да каже друго. Навярно се боеше от поредно излияние от страна на рогоядката.
Щом вече войниците не можеха да ги чуват, Шалан огледа ботушите и се разсмя неудържимо. Около нея се разлетяха духчета на радостта — появиха се в краката ѝ като сини листенца и се издигнаха във вихрушка. Накрая се сипнаха в порив на вятъра. Шалан ги наблюдаваше с широка усмивка. Тези духчета бяха твърде редки.
— Ах — обади се Тин. — Няма смисъл да отричаш. Забавно беше.
— И все пак ще те удуша. Той знаеше, че го разиграваме. Най-слабото представяне на рогоядец, правено някога от жена.
— Всъщност се справи съвсем сносно. Престара се с думите, обаче произношението беше отлично. А и не това беше целта.
Тин ѝ подаде ботушите.
— А каква беше целта? — попита Шалан, когато се отправиха обратно към кервана. — Да изляза глупачка?
— Отчасти.
— Това беше сарказъм.
— Ако ще учиш как да го правиш, трябва да се чувстваш удобно в такива положения. Не можеш да се свениш, когато се представяш за друг човек. Колкото по-възмутителен е опитът, толкова по-прямо трябва да играеш. Можеш да се усъвършенстваш само с практика и то пред хора, които лесно могат да те хванат.
— Предполагам — отвърна Шалан.
— Ботушите са доста големи за тебе — забеляза Тин. — Обаче наистина ми хареса физиономията му, когато ги поиска. „Не извинение! Ботуши!“
— Трябват ми. Уморих се да крача по скалите боса или по чехли. Малко попълване и тези ще свършат работа. — Тя ги вдигна. Доста големи бяха. — Хмм. Вероятно. Надяваме се да се оправи и без тях. Ами ако се наложи да се сражават с разбойници на връщане?
Тин подбели очи.
— Някой път ще трябва да си поприказваме за това твое добродушие, малката.
— Не е лошо да си мил.
— Ти се обучаваш за измамница. А сега, да се връщаме в кервана. Трябва да преговорим тънкостите на рогоядския говор. С твоята червена коса навярно ще имаш повече сгода да използваш рогоядски, а не други езици.