Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Шалан се изчерви.
— Харесва ми. Предпочитам хора, които могат да се надсмиват на живота.
— Мога да отгатна какво опитваш да ме научиш — каза Шалан. — Казваш, че човек, който говори по бавски, който изглежда от ниско потекло и прост, може да ходи на места, където светлооките никога не биха могли.
— И може да чува и да прави неща, които светлооките никога не биха могли. Говорът е важен. Декламирай с достойнство и често няма да е важно, че нямаш пукната пара. Отрий си носа в опакото на ръката, говори по бавски, и понякога хората няма те погледнат, та да видят, че носиш меч.
— Но очите ми са светлосини. Никога няма да мина за някой от долно потекло, както и да говоря!
Тин порови в джоба на панталоните си. Беше метнала палтото на друг прът и сега беше облечена само в бледожълтеникавите тесни панталони с високи ботуши и в риза с копчета. Почти като на работниците, само че от по-хубав плат.
— Ето — каза Тин и ѝ подхвърли нещо.
Шалан едва го улови. Изчерви се заради несръчността си, после вдигна предмета към слънцето: малко шишенце, пълно с тъмна течност.
— Капки за очи — обясни Тин. — Ще потъмнят очите ти за няколко часа.
— Наистина?
— Не е трудно да се намери, стига да имаш подходящите връзки. Полезно нещо.
Шалан сне шишенцето и внезапно изтръпна.
— А има ли…
— Обратното? Което превръща тъмнооките в светлооки? Доколкото ми е известно, не. Освен ако не вярваш в приказките за Мечовете.
— Разумно е — успокои се Шалан. — Можеш да потъмниш стъкло, като го боядисаш, но не мисля, че можеш да го просветлиш, без да го претопиш.
— Както и да е. Ще ти трябват един-два хубави диалекта от някой затънтен край. Хердазийски, бавски, нещо такова.
— Може би имам селски веденски диалект — призна Шалан.
— Не става. Я Кевед е културна страна, а и вътрешните ви особености са непонятни за чужденците. Един алет няма да чуе диалекта, както го чува веденът. Просто ще му се стори екзотично.
— Пътувала си много, нали? — попита Шалан.
— Отивам където ме отвее вятърът. Хубав живот е, стига да не се привързваш към вещите.
— Вещи ли? Та ти си, прощавай, крадла. Да крадеш е да се сдобиваш с още вещи!
— Крада, каквото смогна. А това само доказва колко преходни са вещите. Задигнеш нещо, после го губиш. Точно като работата, която вършех там, на юг. Хората ми така и не се върнаха след мисията; почти съм сигурна, че са офейкали, без да ми платят. — Тя сви рамене. — Случва се. Няма защо да се ядосваш.
— Каква работа беше това? — попита Шалан и премигна, за да вземе Спомен за Тин — изтегната на седалката, размахала пръчката, все едно дирижира оркестър, без никаква грижа на този свят. Едва не загинаха преди две седмици, а Тин го прие в крачка.
— Голяма работа беше — отговори тя. — Важна. За някои от онези хора, които променят нещата в света. Още нямам вест от онези, които ни наеха. Може би моите момчета не са избягали; може би просто са се провалили. Не знам със сигурност. — Сега Шалан долови напрежение в лицето на Тин. Обтягане на кожата около очите, поглед, вперен в далечината. Притесняваше се за онова, което работодателите можеха да ѝ сторят. После напрежението изчезна. Лицето се отпусна. — Я гледай.
Тин посочи с брадичка напред.
Шалан погледна и видя движещи се фигури няколко хълма по-нататък. С приближаването на Равнините пейзажът бавно се промени. Хълмовете станаха по-стръмни, ала въздухът се позатопли и растителността се сгъсти. В отделни долини се гушеха горички — там след буря можеше да тече вода. Дърветата бяха някак набити, различни от величестените растения, които Шалан помнеше от Я Кевед. Все пак беше хубаво да види нещо различно от шубраците.
Тревата тук беше по-гъста. Чевръсто се оттегляше пред вагоните и се криеше в дупките си. Скалните пъпки бяха едри, а шистокорът растеше на туфи. Често край него хвърчаха духчета на живота като зелени мушици. Пътем бяха минали край други кервани — все по-често с приближаването към Пустите равнини. Затова Шалан не се изненада да види хора пред себе си. Те обаче яздеха коне. Кой би могъл да си позволи такова нещо? И защо нямаха ескорт? Като че бяха само четирима.
Керванът спря, когато Макоб извика от първия фургон. Шалан знаеше от лош опит точно колко опасна можеше да е всяка среща тук. И керванджиите не ги приемаха лекомислено. Тук Шалан беше властта, ала позволяваше на по-опитните да обявяват спирките и да избират пътя.
— Хайде — подкани я Тин и спря чула с шибване с пръчката. После скочи от фургона и грабна палтото и меча си.