Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Готвача беше мъжкар, неповторима личност. Майстор, който не се плашеше от жегата в кухнята, човек, с когото бих влязъл рамо до рамо във всяка битка. Колко пъти си бях повтарял тези мисли през годините? Колко пъти бях се обръщал към Готвача с надеждата да ми вдъхне сила, да ми даде съвет, мъдрост и смелост? А ето докъде я докарахме.
Затова, докато Готвача отваряше хотелската врата, рекох:
— Ей, Майсторе!
— Какво има? — захили ми се той насреща.
— Искам да ти благодаря за всичко, което си правил досега за мен — отвърнах му с тъжна усмивка. — Винаги си ми бил приятел в нашия изключително шибан бизнес. И знай, че никога няма да го забравя.
— Да — каза Готвача, — тъкмо във времена като сегашните можеш да разбереш кои са истинските ти приятели. Сега вече си наясно. — Това бяха последните му думи, преди да ми намигне, да се усмихне и да излезе.
На Джеймс Лу не му беше писано да излиза.
Съгласно инструкциите от Агента маниак, след като му връчех плика, трябваше да му кажа, че ми се налага да сляза долу за минута да взема нещо от портиера. През което време те ще го задържат. А Готвача така и няма да научи за станалото, тъй като и Джеймс Лу ще премине към Отбора на САЩ. Както ще постъпи и самият Готвач, когато му дойде времето, молех се аз. Понеже той все пак не е крайната им цел, успокоявах се. Целта им е да спипат Синеокия дявол.
Готвача бе просто едно поредно стъпало.
През целия път до Саутхамптън се утешавах все с тази мисъл: Готвача ще предаде Дявола, което ще снеме от плещите ми вината, че съм предал своя стар приятел. А когато не ме занимаваше тази мисъл, си повтарях стократно, че всички са предатели… всички са предатели… всички са предатели.
Щеше да се окаже, че греша.
Не всички.
Двадесет и трета глава
Капризите на съдбата
Единственият вестник, който КГБ-то признаваше, бе „Правда“ — най-уважаваният ежедневник в бившия Съветски съюз. На руски „правда“ означава „истина“ и точно тук се крие най-голямата ирония, рекох си. Защото, докато имаше Съветски съюз, „Правда“ никога не бе публикувала нещо, което макар и леко да се доближава до истината. И макар днешната „Правда“ да бе значително по-достоверна от някогашната, единственото, което ме вълнуваше през онзи ден преди две седмици — 21 септември — в който обявиха, че съм сътрудничил, бе фактът, че „Правда“ не бе посветила дори една буква от кирилицата на най-голямата сензация на деня в Америка: Вълка от Уолстрийт се е признал тайно за виновен още преди пет месеца, а е сътрудничил на федералните власти далеч преди това.
Така че, докато деветдесет и девет на сто от американците четяха сутрешния си вестник и отбелязваха „Браво! Най-после го озаптиха това копеленце!“, а останалият един процент четяха сутрешния си вестник и мърмореха „Ебаси ужаса! Това копеле сега и нас ще ни накисне!“, КГБ-то си четеше „Правда“-та и псуваше чеченските бунтовници, които според нея били гнусни мюсюлмани, заслужаващи да бъдат изтребени с ядрено оръжие.
И точно това най ми харесваше у КГБ-то — не пламенното й желание да превърне чеченците в радиоактивна пепел (аз бях против тази й идея), а че изобщо си нямаше представа какво става в живота ми. По-добре да си мисли за ония чеченски песове, виках си, отколкото да осъзнае, че живее с един предател.
В конкретния момент тя седеше до Картър на дивана в стаята за телевизия, впила поглед в 102-сантиметровия телевизионен екран с висока разделителна способност и съсредоточила и последната си капка умствена енергия върху едно свръхсмело, генетично мутирало двуутробно същество, на име Краш Бандикут, което правеше онова, което винаги е правило: бягаше да спаси шибаната си кожа.
— Какво правите, момчета и момичета? — попитах двамата видеохолици.
КГБ-то изобщо не ми обърна внимание — вглъбила се бе в конзолата на плейстейшъна и палците й летяха нагоре-надолу. Картър само я наблюдаваше, но и той толкова вглъбен, че също не ми обърна внимание. Очите му бяха станали кръгли като на бухал, опрял бе лакти върху краката си и държеше брадичката си в дланите.
Отидох до него и го попитах:
— Какво става бе, приятел?