Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Силното топло кафе направи чудо с мен онази сутрин, накара ме да се почувствам стабилна и съсредоточена, а не както обикновено разсеяна и неспособна да стоя на едно място. Усещането беше толкова непознато и тъй като не държах календари в дома си, за миг не можах да си спомня коя година сме.
Отворих си електронната поща и погледнах списъка с изпращачите. Повечето съобщения бяха по работа: от адвоката ми, от редактора ми в малкото и нестабилно издателство, което бе публикувало безценната ми монография за древната азиатска керамика, покана за някакво парти. През последните години се представях за експерт по китайски чаени чаши. Фалшивата ми идентичност бе изградена върху колекция от много скъпи съдове, които китайският ми работодател ми беше пъхнал в ръцете, когато се качвах на британския кораб, за да избягам от разбеснелите се националисти. Още един живот, още една история, която никой не знаеше. Но такава бях избрала да бъда тогава и не се замислях много върху това, стига да минаваше пред другите.
Но един имейл адрес ми беше непознат. От Заир, сега се нарича Демократична република Конго. Спомням си и когато беше Белгийско Конго. Намръщих се. Познавах ли някого в Заир? Сигурно беше молба за благотворителност или някаква измама — самозванец твърди, че е африкански принц, който има нужда от помощ, защото е изпаднал във временно парично затруднение. За малко да изтрия съобщението, преди да съм го прочела, но в последния момент промених решението си.
„Скъпа Лани — започваше писмото. — Поздрави от човек, за когото си била сигурна, че никога повече няма да научиш някаква вест. Първо, искам да ти благодаря, че уважи последната ми молба и никога не се опита да ме намериш, след като се разделихме…“
Проклети невинни думи, написани с потрепващи пиксели на екрана. Печатай, мислех си, докато щраках с мишката. Печатай, дявол да те вземе, имам нужда да държа тези думи в ръцете си.
„… Надявам се, че ще ми простиш, задето ти се натрапвам така. Колкото и да е удобна електронната поща, винаги съм смятал, че кореспонденцията през нея е по-малко учтива и редна от писането на писма. По някаква причина ми е трудно да използвам телефон. Но времето ме притиска и затова се задоволих с имейла. След няколко дни ще бъда в Париж и много искам да те видя. Надявам се графикът ти да го позволява. Моля те, пиши ми дали си съгласна да се видим… С обич, Джонатан“.
Веднага седнах пред монитора и сложих пръсти в готовност над клавишите. Какво да му пиша? Толкова много чувства бях потиснала в себе си след десетилетия мълчание. Да му пиша как искам да поговоря с някого, а няма с кого. Че разговарям със стените, с небето, с гълъбите, с гаргойлите на катедралата „Света Богородица“. Слава богу. Мислех, че никога повече няма да чуя нищо за теб. Съжалявам. Съжалявам. Това означава ли, че си ми простил? Очаквах те. Не можеш да си представиш как се почувствах, когато видях името ти на екрана. Прости ли ми?
Поколебах се, стиснах здраво юмруци, разклатих ги, разперих пръсти, пак разклатих ръце. Дланите ми висяха над клавиатурата. Накрая написах: „Да“.
Двата дни, през които го чаках да пристигне, бяха мъчителни. Опитах се да не се изпълвам с очаквания, но беше невъзможно да не помечтая, след като изненадващо бях получила вест от Джонатан. Знаех, че не бива да храня излишна надежда, но в малка част от мен все още живееха диви, невероятни романтични мечти за него. Нямаше как да не им се отдам, да не изпитам пак тази радост. Толкова отдавна не ми се бе случвало да очаквам нещо с нетърпение.
Джонатан ми разказа за живота си във втория имейл. Получил медицинско образование през 30-те години на XX век и Германия и започнал да пътува в далечни страни, за да лекува хората там. Когато документите ти са фалшиви, е по-лесно да заблудиш властите в изолирани райони, където имат нужда от лекари и бързат да задвижат назначението ти. Работил с прокажени в Тихоокеанска Азия, с болни от едра шарка в Индия. Епидемия от хеморагична треска го отвела в Централна Африка и той бе останал там като шеф на клиника в бежански лагер близо до границата с Руанда. „Не правя сърдечни операции — беше написал. — Занимавам се с простреляни рани, дизентерия, ваксинации против шарка. Каквото е необходимо“.