Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Графът отпи от кафето си.
— Боя се, че не го познавам. Казвате, че е от Париж?
— Да, като редица други неприятни хора.
— Виждали ли сте творбите му? — попита той.
— О, да.
— Какво мислите за тях? Провокираха ли ви?
— Да.
Той се усмихна.
— Вас! Как така?
— Провокираха ме да мисля, че вие сте причинили смъртта му, защото той е мъртъв, а вие, изглежда, сте откраднали доста от него — церемониите ви, Процеса ви и безценната ви индигова смола. Колко странно, че такива неща излизат от художник, макар че, предполагам, че той е бил също мистик и алхимик — странно, че току-що споменахте и това, макар че съм чувала, че това е обичайно в общностите, които се свират по таваните, прогизнали от абсент. Вие се носите така дръзко и все пак човек се пита, господине, дали някога сте имали и една оригинална мисъл.
Граф Д’Орканч стана. С пурата в дясната ръка, той протегна лявата към нея и госпожица Темпъл инстинктивно му позволи да хване ръката й — докато с другата сграбчи дръжката на револвера. Той вдигна ръката й, за да я целуне, странна влага, лек шепот покрай пръстите й, пусна я и направи крачка назад.
— Тръгвате си внезапно — каза тя.
— Приемете го като отлагане.
— За кого от двамата?
— За вас, госпожице Темпъл. Защото вие ще упорствате… а това упорство ще ви погълне.
— Наистина ли? — Не беше особено язвителен отговор, но при начина, по който просветнаха очите му, това беше най-доброто, на което бе способна в момента.
— Да. И там е работата — каза той, опря ръце на масата, наведе се към нея и прошепна: — Когато дойде моментът, ще се подчините по собствена воля. Всички го правят. Смятате, че се сражавате с чудовища — смятате, че се сражавате с нас! — но единствената ви битка е със страха ви… и този страх ще се съсухри преди желанието. Смятате, че не усещам глада ви? Виждам го ясно като слънцето. Вие вече сте моя, госпожице Темпъл, просто чакате момента, когато ще реша да ви взема.
Изправи се и пъхна пурата в устата си, розовият му език се мярна край черния тютюн. Издиша дима през ъгълчето на устата си, обърна се, без да каже и дума, и излезе от ресторанта и полезрението на госпожица Темпъл.
Тя не знаеше дали е напуснал хотела, или се е качил по големите стълби на горните етажи. Може би отиваше в покоите на графинята — може би графинята вече се бе върнала, но тя не я беше видяла заради графа. Но защо си бе тръгнал така рязко — и след като я бе заплашил? Тя бе говорила за художника, Вайланд. Нима бе улучила слабо място? Нима граф Д’Орканч имаше слаби места? Госпожица Темпъл не знаеше какво да прави. Всичките й планове се бяха стопили в моментното й желание да разстрои и победи графа в разговора — но какво бе постигнала с това? Сви устни и си спомни първото си впечатление от него във влака към Ориндж Канал, страховитата му фигура станала сякаш двойно по-голяма заради коженото палто, жестокия му суров пронизващ поглед. Беше я изпълнил с ужас и след странното подобно на ритуал представление в медицинския театър с още по-черен ужас. Беше доста доволна обаче от реакцията му по темата за Оскар Вайланд. Въпреки безжалостния разказ на доктора за пострадалата жена и за отровата госпожица Темпъл усещаше, че граф Д’Орканч все пак е просто човек — ужасен, арогантен, брутален, със сигурност силен, но със собствена архитектура на суетата, която, веднъж проучена, щеше да покаже как да бъде победен.
След като се убеди в това, тя си поиска сметката и довърши храненето си, като осмука резенчето лимон, докато вадеше парите от чантата си. За момент се замисли дали да не подпише чек за сметка на стаите на графинята, но реши, че е над такива подли номерца. Освен това изпитваше дълбоко нежелание да дължи на тази жена каквото и да е (усещане, което графът очевидно не споделяше, защото бе оставил госпожица Темпъл да плати кафето му). Стана, взе си чантата и пусна кората на лимона в чинията, като избърса пръсти в намачканата салфетка. Излезе от ресторанта, който започваше да се пълни за ранна вечеря, с леко безпокойство. Чан и Свенсон не бяха дошли. Това беше добре, тъй като тя още не бе постигнала нищо съществено и действително искаше да не й пречат да действа, но все пак дали това не значеше, че им се е случило нещо? Дали не бяха опитали някой особено глупав план без нея? Разбира се, че не бяха — те просто следваха собствените си мисли, за онази Анжелик, без съмнение, или за принца на доктор Свенсон. Това, че не се бяха появили тук, бе само от полза за по-големите им общи цели.