Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Най-милата господарка на света!
— Благодаря ви, Кленъм — каза мистър Мийгълс, като му стисна ръката, — вие често сте ги виждали. Както и да е! Изведнаж чуваме тази нещастна Тетикоръм да крещи високо и разгневено и преди още да сме успели да попитаме какво е станало, Рожбата слиза долу разтреперана и казва, че се уплашила от нея. А по петите й върви Тетикоръм, луда от гняв: „И тримата ви мразя — крещи и удря с крак по пода. — Мразя я цялата ви къща!“
— А вие какво…
— Аз ли? — възкликна мистър Мийгълс така убедително, че би могъл да убеди и самата мисис Гауън. — Аз казах: преброй до двайсет и пет, Тетикоръм.
Мистър Мийгълс отново поглади лице и поклати глава с дълбоко съжаление.
— Тя тъй беше навикнала да го прави, Кленъм, че дори и тогава — същинско олицетворение на яростта, изведнъж се спря, погледна ме право в очите и преброи (аз внимавах) до осем. Но не успя да се овладее, за да продължи. Прекъсна дотук, бедното същество, и останалите седемнадесет отидоха по дяволите. И всичко избухна отново. Презирала ни, била нещастна с нас, не можела да понася всичко това, решена била да си отиде. Била по-млада от младата си господарка, и все така ли трябвало да гледа как с нея се отнасят като с единственото момиче, което било младо и интересно, достойно да бъде галено и обичано? Не. Не искала, не искала, не искала! Как сме си мислели, какво щяла да представлява Тетикоръм, ако била обичана в детството си като своята господарка? Като нея ли щяла да бъде? О! Петдесет пъти по-хубава. Когато сме се престрували, че се обичаме един друг, ние сме издевателствували над нея; точно това сме правели; издевателствували сме и сме й се подигравали. И всички в дома ни правели същото. Приказвали за бащите и майките си, за братята и сестрите си; обичали да й ги размахват пред лицето. Ето например мисис Тикит едва вчера, когато малкото й внуче й било на гости, колко се забавлявала, когато детето се опитвало да я нарича с отвратителното име (Тетикоръм), което сме й дали; и се подигравало на името. Та и кой ли не се подигравал; и кои сме били ние, че сме си присвоявали правото да я прекръстваме, като че ли била куче или котка? Но вече й било все едно. Не искала никакви благодеяния от нас; връщала ни името и си отивала. Напущала ни още в същия миг, никой не можел да я спре, и ние никога не сме щели да чуем за нея.
Мистър Мийгълс бе изредил всичко това, тъй сполучливо имитирайки Тетикоръм, че и той самият се бе зачервил и запотил, както бе казал, че изглеждала тя самата.
— Ах, това е то! — въздъхна той и избърса лице. — Безполезно беше да се мъчим да я вразумяваме в оня момент, както се беше разбесняла тогава (господ знае каква ли пък е била историята на нейната майка!); затова аз кротичко й казах, че не бива да излиза в този късен нощен час, хванах я за ръка, заведох я в нейната стая и заключих външните врати. Но тази сутрин вече я нямаше.
— И нищо ли не сте научили за нея?
— Нищо — отговори мистър Мийгълс. — Цял ден обикалям да я търся. Трябва да е излязла много рано и много тихо. Ни следа от нея не открих никъде около нас.
— Чакайте! Вие искате да я видите, нали? — запита Кленъм, след като поразмисли. — Нали така?
— Да, разбира се; искам да й дам една последна възможност; мама и Мини също искат да й дадат възможност; така е! А вие самият! — каза мистър Мийгълс убедително, сякаш не той, а някой друг имаше основание да се ядосва. — Нали и вие искате да позволите на това бедно буйно момиче да се поправи, нали, Кленъм?
— Би било странно и жестоко, ако не исках — каза Кленъм, — след като всички вие сте готови да й простите. Онова, което смятах да ви запитам, беше дали сте помислили за мис Уейд?
— Помислих. Не се сетих за нея, докато не обходих цялата околност и не знам дали и тогава щях да се сетя, ако когато се върнах в къщи, не намерих мама и Мини осенени от идеята, че Тетикоръм е отишла при нея. Тогава, естествено, си спомних какво ни беше казала тя по време на обяда, когато за пръв път бяхте у нас.
— А имате ли представа къде би могла да се намери мис Уейд?
— Право да ви кажа — отговори мистър Мийгълс, — тъкмо защото имам някаква далечна представа, затова съм тук сега. У нас в къщи съществува някакво впечатление, както понякога необяснимо се случва в семействата и което като че ли никой не е добил от никого конкретно, и все пак като че ли всеки го е дочул от някого и отново го е забравил, че тя живее или е живяла ей тука някъде. — Мистър Мийгълс му подаде едно листче, на което бе написано името на една от малките пресечни улички в района на Гроувнър, около Парк Лейн.