Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— За да пипнат мистър Хенри Гауън?

Дамата спокойно кимна.

— Но това е много далеч от истината — каза Артър, — аз знам колко нещастен е мистър Мийгълс поради тази история; знам, че си послужи с всички възможни спънки с надеждата да я прекъсне.

Мисис Гауън сви голямото си зелено ветрило, потупа го по рамото с него и после потупа усмихнатите си устни.

— Ами да, естествено — каза тя. — Точно каквото ви казах.

Артър я погледна в очакване да разбере какво му е казала.

— Сериозно ли говорите, мистър Кленъм? Не виждате ли?

Артър не виждаше; и си призна.

— Но нима аз не познавам сина си и нима не знам, че това е най-лесният начин да бъде хванат? — каза мисис Гауън надменно. — И нима мислите, че тези Миглъсови не го знаят поне толкова добре, колкото и аз? О, това са ловки хора, мистър Кленъм; очевидно делови хора! Доколкото знам, Миглъс, е работил в някаква банка. Трябва да е била цветуща банка, ако той е бил в ръководството. Това поне е извършено много умело.

— Моля ви, повярвайте, госпожо… — прекъсна я Артър.

— О, мистър Кленъм, нима наистина сте толкова наивен!

Така го заболя, като я чу да говори с този високомерен тон и като я видя как потупва надменната си уста с ветрилото, че той много искрено извика:

— Повярвайте, госпожо, това е несправедливо, това е съвсем безпочвено подозрение.

— Подозрение ли? — повтори мисис Гауън. — Какво ти подозрение, мистър Кленъм, това е увереност. Всичко се върши много умело и както виждам, вие сте им повярвали напълно. — Тя се изсмя и отново потупа устни с ветрилото и отметна глава, сякаш додаде: „На мен не ги разправяйте. Знам, че подобни хора са в състояние да сторят всичко заради честта да се свържат с висшето общество.“

Тъкмо в този подходящ момент играта на карти завърши и мистър Хенри Гауън прекоси стаята към тях с думите:

— Мамо, ако обичаш, трябва да освободиш мистър Кленъм, че дълъг път ни чака, а вече става късно.

Кленъм стана, защото нямаше какво друго да стори, а мисис Гауън докрай продължи да го гледа все така високомерно и да потупва надменните си устни.

— Разговорът ви с моята майка продължи необикновено дълго — забеляза Гауън, когато вратата се затвори зад тях. — Искрено се надявам, че не ви е отегчила.

— Съвсем не — отговори Кленъм.

Наели бяха за пътуването един отворен файтон и скоро се понесоха в него по пътя към дома. Гауън, който караше, запали пура, Кленъм отказа. Въпреки желанието си той стана така умислен, че Гауън отново рече:

— Много се страхувам, че майка ми ви е отегчила.

На което той се насили да отговори: „Съвсем не!“ — и пак се замисли.

Ако беше в онова душевно състояние, което не кара никого да се чувствува неловко, мислите му щяха да се въртят предимно около човека до него. Той щеше да се запита: „Дали и мен не ме изритва от пътеката по същия небрежен, жесток начин?“ Той щеше да си помисли, че представянето му на майката е било намислено от него самия, защото той е знаел какво ще каже тя и по този начин е щял да изясни положението на съперника си и надменно да го предупреди, без сам да трябва да му се изповядва с нито дума. Той щеше да си помисли, че дори и да не е съществувал подобен умисъл, Гауън го е завел там, за да се подиграе с потиснатата му любов и да го измъчва. Потокът на тези размишления щеше понякога да бъде прекъсван от изблик на срам, породен от порицанието на собствената му открита природа, която щеше да му казва, че да се дава храна на подобни подозрения, макар и мигновени, означава, че той не се придържа към решението си да не завижда. В мигове като тия борбата в него щеше да е най-ожесточена; и вдигайки очи и хващайки погледа на Гауън, той щеше да се сепва от чувството, че е бил несправедлив към него.