Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Една вечер Артър се върна в къщи след среща с баща й, който му беше споменал, че е отишла на гости — нещо, което казваше винаги, когато тя се трепеше за хляба му, — и намери мистър Мийгълс да крачи развълнувано из стаята. Когато отвори вратата, мистър Мийгълс спря, извърна се към него и каза:
— Кленъм! — Тетикоръм!
— Какво е станало?
— Загубена!
— Но как, боже мой! — извика Кленъм изумено. — Какво искате да кажете?
— Не искаше да преброи до двадесет и пет, сър; и не можах да я накарам; спря на осем и изчезна.
— Напусна дома ли?
— Завинаги — каза мистър Мийгълс, поклащайки глава. — Вие не познавате гордия и избухлив характер на това момиче. Сега цял впряг коне не ще могат да я върнат; и дори решетките на старата Бастилия не биха могли да я удържат.
— Но как стана? Седнете, моля, и ми разкажете.
— Да ви разкажа как точно стана, ми е трудно; защото човек би трябвало да притежава избухливия характер на това бедно, буйно момиче, за да може да си го обясни. Ето как горе-долу се случи. Мини и мама и аз напоследък постоянно обсъждаме нещо. Няма да скрия от вас, Кленъм, че тези разговори не са така приятни, както на мен би ми се искало; те се отнасяха до това, дали отново да заминем. А за да го предложа, аз имах всъщност основателна причина.
Ничието сърце заби учестено.
— Причина — продължи мистър Мийгълс след минутно мълчание, — която също не бих желал да крия от вас, Кленъм. От страна на милото ми дете съществува едно увлечение, което ме огорчава. Вероятно се досещате за лицето — Хенри Гауън.
— Не се изненадвам да чуя това.
— Така е! — каза мистър Мийгълс с тежка въздишка. — Какво не бих дал никога да не трябваше да го чуете. Но както и да е, така е. Мама и аз направихме всичко по силите ни, за да променим нещата, Кленъм. Опитахме със съвети, опитахме с времето, опитахме с отсъствие. И въпреки това — безполезно. Сегашните ни разговори бяха — дали да заминем за цяла една година, та да може да се осъществи една истинска раздяла и скъсване през този период от време. Рожбата бе много нещастна поради това, а заради нея бяхме нещастни и мама, и аз.
Кленъм каза, че напълно го вярвал.
— Това е! — продължи мистър Мийгълс извинително. — Аз като практичен човек признавам, а уверен съм, че и мама като практична жена също ще признае — в семейството човек преувеличава тревогите си и от къртичините прави планини с такова тюхкане, че оня, който наблюдава отстрани, особено пък чуждият човек, сигурно се дразни. Но щастието или нещастието на нашето дете за нас са въпроси на живот и смърт; и струва ми се, би трябвало да бъдем извинени за това, гдето така ги раздуваме. Или поне Тетикоръм би трябвало да ни разбере. Кажете, не мислите ли и вие така?
— Точно така мисля — отговори Кленъм прекалено енергично за този твърде обикновен въпрос.
— Не, сър — откликна мистър Мийгълс унило. — Тя не можеше да понася. Раздразнението и избухванията на това момиче, гърчовете и бурите в душата й бяха такива, че аз тихичко й подхвърлях, като минавах покрай нея: „Двайсет и пет, Тетикоръм, двайсет и пет!“ От все сърце жалея, че тя не продължи да преброява по двадесет и пет денем и нощем — тогава нямаше да се случи това!
Мистър Мийгълс с измъчено изражение, в което добротата на сърцето му проличаваше дори по-силно, отколкото когато биваше в състояние на веселие и радост, прекара ръка от челото до брадата си и отново поклати глава.
— Казах на мама (то не беше и необходимо, защото тя и така си го мислеше): ние сме практични хора, моя мила, и познаваме историята й; в това нещастно момиче ние виждаме бурите, бушували в сърцето на нейната майка, преди още едно същество като това нещастно създание да се е появило на света; ще укротим гнева й, майко, сега ще се правим, че не виждаме, моя мила, ще я изчакаме да се успокои, а после и на това ще му дойде времето. Затова нищо не й казвахме. Но каквото и да правехме, сякаш беше писано да се случи; една вечер тя избухна неудържимо.
— Но как и защо?
— Ако ме питате защо — отговори мистър Мийгълс, малко смутен от въпроса, тъй като бе склонен да представи в по-добра светлина нейния случай, отколкото дори случая на своето дете, — мога да ви кажа същото, което току-що повторих, което бяха и думите ми към мама. А що се отнася до „как“, пожелахме лека нощ на Мини в нейно присъствие (с голяма нежност, това трябва да призная) и тя отиде да придружи Мини горе в спалнята й — нали си спомняте, че беше нейна прислужничка. Възможно е Мини, която беше разстроена, да е постъпила по-необмислено от друг път, поисквайки й някаква услуга; но не знам дали съм прав, като казвам това; тя винаги е била тактична и мила.