Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— О, Роб, бедно мое момче, кажи най-сетне какво си направил!

— Нищо, майко — разплакано отвърна Роб, — попитай джентълмена.

— Не се тревожете — обади се мистър Каркър, — аз искам да му сторя добро.

След това изявление Поли, която до този момент не се бе разплакала, сега зарева. По-големите деца от фамилията Тудъл, очевидно възнамеряващи да се притекат на помощ, отпуснаха юмруци. А по-малките деца се струпаха около полата на майка си и занадничаха изпод пухкавите си ръчички към техния брат-разбойник и незнайния му приятел. Всички до един благославяха джентълмена с красивите зъби, желаещ да стори добро.

— Това приятелче — обърна се мистър Каркър към Поли, като леко раздруса Роб — е ваш син, нали, ма’ам?

— Да, сър — изхлипа Поли и се поклони, — да, сър.

— Лош син, смея да кажа — уточни мистър Каркър.

— За мен той никога не е бил лош син, сър — отвърна Поли.

— А за кого тогава? — попита мистър Каркър.

— Той бе малко буен, сър — отвърна Поли, като укроти бебето, което конвулсивно размахваше ръце и крака в опитите си да преодолее пространството помежду им и да се хвърли върху Байлър, — и попадна в неподходяща компания, но се надявам, че е разбрал колко лошо е всичко това, сър, и отново ще се поправи.

Мистър Каркър обгърна с поглед Поли, спретнатата стая, спретнатите дечица и простодушната физиономия, характерна за всички от семейство Тудъл, съчетаваща чертите на бащата и майката, повторена многократно наоколо му, и тогава той сякаш проумя основната цел на посещението си.

— Мъжът ви, както разбирам, не си е в къщи? — попита той.

— Не, сър — потвърди Поли. — Той е сега долу на линията.

Блудният син Роб очевидно изпита много голямо облекчение, като чу това, макар че, изцяло съсредоточил вниманието си в своя покровител, той почти не откъсваше очи от лицето му и само от време на време крадешком хвърляше печален поглед към майка си.

— Тогава — заяви мистър Каркър — ще ви разкажа как се натъкнах на вашия син, кой съм аз и какво възнамерявам да направя за него.

И мистър Каркър посвоему направи това, което каза, че отначало възнамерявал да стовари върху самонадеяната глава на момчето неизразими ужасии заради мотаенето му около фирмата „Домби и Син“. Че после се смилил с оглед на младостта му, изреченото покаяние и близките му. Че се опасявал да не предприеме необмислена стъпка спрямо момчето, с която би предизвикал неодобрение сред благоразумните, но че изцяло поемал отговорността върху себе си, както и риска от последствията. И че някогашната връзка на майка му със семейството на мистър Домби нямала нищо общо с въпроса, и че мистър Домби също нямал нищо общо, и че той, мистър Каркър, бил изцяло в центъра на тази работа, и че тя напълно зависела от него. Приписвайки си големи заслуги за своето благородство и приемайки не по-малкото признание за тези заслуги от страна на всички присъствуващи членове на семейството, мистър Каркър даде да се разбере косвено, но съвсем недвусмислено, че безграничната вярност, привързаност и преданост на Роб му се полагат завинаги по право и че това е най-малката благодарност, която може да му се окаже. А самият Роб бе до такава степен проникнат от тази велика истина, че докато стоеше и гледаше своя покровител със стичащи се по бузите сълзи, той така кимаше с лъскавата си глава, че тя сякаш отново се откъсна от плещите му, както и сутринта в ръцете на същия този покровител.