Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
А и времето беше удобно за желанието на момчето. Светът пристъпяше в нова война. Като други страни Турция бе наострила уши — какво да прави? Кемал Ататюрк бе починал и без него трябваше да се оправят. Голяма съблазън е мъчила заместниците му и голямо колебание. Към кого да се присъединят? Кого да ударят? Дали да дирят реванш, да си върнат загубеното в предишната война, както германците са обещавали? Или да опрат войските си в Дунава, както съюзниците са ги примамвали?
Някои си правят тънки сметки кой ще победи, че с него да правят ортаклък. Виж ги българските управници. Все смятат, смятат с дебелите глави, а накрая и сметки, и сметкаджии на пух и прах станали. Турците най-мъдро постъпиха в оная война и най-хладнокръвно. Ни чужди въдици налапаха, ни на собствените си дертове слугуваха. Ничия страна не взеха, капка кръв не проляха. Ама да останеш вън от касапницата съвсем не е лесно. И за това нещо се води битка, но с ум, с дипломация, с твърд характер и съобразителност и с много още майсторлък, дето турските държавници го показаха като на урок тогава.
Остана турчинът да гледа сеира на безумците, но не седеше със скръстени ръце. Не ви ща ни меда, ни жилото — казваше той на света, — но закачи ли ме някой, ще има да пати. И за тая цел голяма армия събираше, преглеждаше я, обучаваше я и я пращаше по границите. Доста се пишеше по онова време и още повече се говореше за мобилизация, маневри и дислокация на частите. Макар Турция да не водеше война, на военна нога стоеше и в това общо движение все трябваше да има място за едно наперено офицерче като Али Доган. Само че същото движение развали моя рахатлък и едва не ме захвърли кой знае къде…
Както веднъж си предавам урока, в стаята нахълтаха трима военни, начело с един майор. Отзад се гуши главният учител със списъка в ръка. Школниците скочиха като един и като лъвове отговориха на поздрава. Дошли военните да проверят това място, дето толкоз мъже са се събрали. Откъде са хората, кой подлежи на мобилизация, кого ще взимат запас и кого ще отлагат. И най-напред за мен се закачиха.
— Покажи си военната книжка — нареди майорът, след като главният ме представи.
— Аз… таквоз — изпънах се мирно, — нямам. Не съм бил аскер…
— Тъй ли?! — незабавно се разгневи майорът. — Как я мислиш тая? Къде живееш? Я ми дай тескерето си!
Погледнах умолително главния и той се обади, че ей сега ще го донесе, оставил съм го при него по някаква работа. Докато се върне, офицерите почнаха проверката. Викат школниците по списъка, отмятат ги, едни връщат, на други дават бележки къде и кога да се явят за последно уточнение. Някого ще отложат временно, някому няма да се размине и ще му прекъснат ограмотяването. Дойде главният учител, подава ми тескерето и пита:
— Господин майор, даскалите не ги ли освобождаваха от мобилизация? Имаше една разпоредба на управлението…
— Не! — прекъсна го офицерът. — Вчера ни трябваха даскали, днеска — войници! Ще дойде утре тоя младеж при нас, че да видим какво ще правим. За всеки случай — обърна се той към мен — носи си кат долни дрехи, бръснача, туй-онуй за лично ползване и суха храна за два дни!
— Слушам! — рекох посърнал, все едно женският сняг ме ослани.
Тоя ден училището се разтури още предобед. Тръгнахме си всички към хана. Али Доган върви до мен, ама само дето не скача от радост, че ще ходи в казармата.
— Ще молим — приказва ми бабини деветини — в една част да ни сложат. Майорът рече, че в Коня имало школа за младши подофицери. Може да ни излезе късметът. А?
— Може, може — мънкам аз и съвсем други сметки си правя. Веднага ли да духна или да чакам вечерта.