Вратата на Абадон

— При цялото ми уважение към главен инженер Розенберг — не съм — заяви Руис. — Не виждам защо да не използваме вместо това проводна пяна.

— Колко време ще е нужно?

— Два часа — докладва Руис.

Ашфорд извади пистолета. Още преди очите на Розенберг да успеят да се разширят, той натисна спусъка. В затвореното помещение изстрелът проехтя като гръм. Главата на Сам отхвръкна назад, краката ѝ се стрелнаха в обратна посока. Във въздуха се появи яркочервена сфера, следвана от малки капки. Страховити луни на една мъртва планета.

— Госпожице Руис — рече Ашфорд. — Моля ви, бъдете готова за стрелба след два часа.

В продължение на няколко секунди жената го гледаше като занемяла. Сетне поклати глава, сякаш се пробуждаше от сън.

— Да, сър.

Ашфорд се усмихна. Очевидно се наслаждаваше на ефекта, който бе произвел.

— Можете да вървите. Тик-так. Тик-так.

Руис излезе, следвана от тримата пазачи. Ашфорд прибра пистолета.

— Някой ще бъде ли така добър да почисти тая бъркотия? — попита той.

— Божичко — обади се едва сега Кортес. — Мили Боже! Какво направихте?

Ашфорд завъртя глава. Двама от хората му пристъпиха напред. Един от тях държеше в ръка портативна прахосмукачка. Включи я и моторът се задейства с бръмчене. Докато засмукваше кръвта, звукът се издигна с една октава нагоре.

— Застрелях саботьор — заяви Ашфорд. — И разчистих пътя за спасяването на човечеството.

— Вие я убихте! — продължи Кортес. — Без съд. Без защита.

— Отче Кортес — рече натъртено Ашфорд, — това са извънредни обстоятелства.

— Но…

Ашфорд се обърна и наведе голямата си глава към пастора.

— При цялото ми уважение, тук аз командвам. Това са мои подчинени. И ако си мислите, че ще допусна още един бунт, дълбоко грешите. — В гласа на капитана се долавяше слабо бръмчене, като на пиян мъж, който е на ръба да се хвърли в бой. Клариса сложи ръка на рамото на Кортес и завъртя леко глава.

Възрастният мъж се намръщи, прокара ръка през бялата си коса и на лицето му се появи изражение на професионално състрадание.

— Капитане, разбирам необходимостта от дисциплина — смотолеви той. — И дори от известна доза насилие, ако е било оправдано, но…

— Не ме карайте да ви изгоня обратно в барабана — прекъсна го Ашфорд. Кортес затвори уста и сведе глава, показвайки, че се предава. Кой знае защо Клариса изпита известна симпатия към него. Едно е да видиш мъртъвци. Друго — да убият пред теб човек. В това отношение тя несъмнено го изпреварваше.

— Елате — подкани го Клариса. — Тоалетната е нататък. Ще ви заведа.

— Благодаря — отвърна той.

Двама от пазачите увиваха тялото на убитата инженерка с полиетилен. Куршумът бе попаднал под лявото ѝ око и там сега имаше кървава полусфера, която потрепваше при всяко движение, но не нарастваше. Жената вече не кървеше. „Тя беше наш враг — помисли си Клариса. — И затова заслужаваше да умре. Въпреки че има червена коса като Ана.“ Ала тази мисъл не ѝ даде търсената утеха.