Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Кой знае, може би това щеше да е достатъчно. Ако Ашфорд повярва в историята, ако тръгне по пътя, по който се опитват да го насочат, това ще свърши работа. Ако вярва в героичния си жест, във великата саможертва, която е готов да направи, той ще дойде. Ще направи всичко по силите си, за да преустанови радиопредаването, и всяко появило се тук оръжие ще е едно по-малко в командния център.
Моника не изглеждаше впечатлена.
— И как по-точно да ги убедя да направят това?
— Имам една идея — призна Бика. — Познавам една проповедничка, която докара на кораба доста хора, за да присъстват на службите ѝ. Мисля да я наема за тази работа.
„Дори — помисли си той, — ако това означава да я поставя на огневата линия.“
42.
Клариса
Краят настъпи. Суматохата се уталожи и Ашфорд бе завладян от спокойствие. Не само той. И Кортес. И всички останали. Беше разпратена заповед да се завладеят всички транзитни пунктове. Никой не биваше да влиза или излиза от барабана. Нито сега, нито когато и да било.
Последното бе истинско облекчение.
— Мислех си за баща ти — рече Кортес, докато асансьорът се издигаше към транзитния пункт, изкуствената гравитация отслабваше и нарастващият Кориолисов ефект ги караше да се чувстват странно. Като в началото на неочаквано заболяване. — Той беше много умен човек. Някои дори го смятаха за гениален и доста изобретателен в подходите си.
„Опита се да превърне протомолекулата в оръжие и да я продаде на този, който предложи най-много“ — помисли си Клариса. Би трябвало да я заболи от тази мисъл, но не почувства нищо. Това беше факт. В звездите се образуваха железни атоми, а баща ѝ се бе опитал да милитаризира протомолекулата. Той нямаше представа с какво се захваща. Никой нямаше. Но това не им попречи да си играят с нея. Да видят какво ще стане. Кой знае защо в съзнанието ѝ изникна споменът за някакъв филм, в който пиян войник подаваше автомата си на шимпанзе. Това, което последва, можеше да е смешно, ако не беше трагично. Зависи от настроението. Баща ѝ не беше по-различен от шимпанзето. Само мащабът бе друг.
— Съжалявам, че нямах възможност да го опозная по-добре — говореше Кортес.
В кабината бяха Ашфорд и седмина от хората му. Капитанът стоеше отпред, сключил ръце зад гърба си. Повечето от хората му също бяха поясни. Издължени тела, големи глави. Рен изглеждаше така. Сякаш принадлежаха към едно семейство. Войниците на Ашфорд бяха въоръжени с пистолети и носеха бронежилетки. Тя нямаше. Но въпреки това от време на време ги улавяше, че я поглеждат. Все още мислеха за нея като за Мелба. Тя бе терористът и убиецът с модифицирано тяло. Фактът, че изглеждаше като всяка нормална жена, само я правеше по-зловеща. Това бе и причината Ашфорд да я иска в отбора си. Тя бе като символ за обожание. Трофей, който да показва колко е силен, и параван за провала му да задържи кораба си преди.
Поне някой от тях да ѝ се бе усмихнал. Колкото повече се държаха сякаш тя е Мелба, толкова по-силно усещаше у нея да се пробужда предишната личност, да прониква в съзнанието ѝ, както хартията подгизва от мастило.
— По едно време брат ти Пьотър идваше заедно с мен в сградата на ООН.
— Трябва да е бил Майкъл — отвърна тя. — Пьотър мрази ООН.
— Така ли? — Кортес се разсмя. — Грешката е моя.
Асансьорът достигна оста на барабана и забави, за да могат да балансират положението си с помощта на перилата и да не изхвърчат към тавана. Зад тях повърхността на барабана бе осеяна с редове тръбопроводи и трансформатори, захранващи линейното слънце. Никога, преди да пристигне в околностите на Пръстена, тя не бе се интересувала от подобни сложни затворени екосистеми. С такива неща се занимаваха други хора. По-малки от нея. Но сега, след всичко, което бе научила, мащабите на конструкцията на „Бегемот“ ѝ се струваха зашеметяващи. Искаше ѝ се и други да могат да ги видят. Соледад, Боб и Стани. А също и Рен.
Вратата се плъзна встрани и поясните се стрелнаха към транзитния пункт с бързината и ловкостта на хора, прекарали живота си при ниска гравитация. Нито тя, нито Кортес можеха да се похвалят с подобна грациозност.
Командната палуба бе наистина красиво място. Мека, непряка светлина прогонваше сенките. Мелба се изстреля след Ашфорд и поясните и се понесе във въздуха като делфин в морето.
Командният център имаше изящен дизайн. Продълговато, ромбоидно помещение с пултове за управление, вградени в керамични бюра. В единия край на ромба имаше врата, водеща към каютата на капитана, а от другата страна бе станцията на охраната. Кожените противоускорителни кресла изглеждаха по-скоро като декорации, израсли по естествен път от пода. Като орхидеи. По стените бяха изрисувани ангели и пасторални сцени. Ефектът се разваляше само от няколкото отворени капака, след като ремонтните работи бяха прекъснати внезапно. Всъщност, дори вътрешностите на командния център бяха красиви по свой начин.