Цялото кралско войнство

Но може би, реших аз по-късно — много по-късно, години по-късно, когато всичко това като че ли нямаше значение вече, — тя се е прибрала, защото просто й се е искало да бъде сама, да постои пред прозореца на тъмно и да погледа нощта или да легне в леглото и да се втренчи в тъмния таван, за да свикне със своето ново „аз“, да разбере ще може ли да диша новия въздух, да издържи на новата стихия, да плува в прилива на новото чувство. Може би се е качила горе, за да бъде сама, погълната от себе си, както бива погълнато детето, когато наблюдава как пашкулът се разтваря постепенно, за да изхвърли красивата пеперуда — все тази луна, зелено-сребриста, с още влажни, смачкани крилца, които малко по малко се изправят в здрача и добили вече форма, се размахват бавно и предизвикват толкова лек ветрец, че няма да го почувствуваш и на очите си, дори да се наведеш до самата нея. И тъй, тя може би се беше прибрала в стаята си, за да разбере какво представлява нейното ново „аз“, защото, когато човек се влюби, той се ражда отново. Този, който те обича, те е отбрал от огромната маса неоформена глина — човечеството, за да сътвори нещо, и ти, който си тази буца нещастна, безформена глина, искаш да разбереш в какво са те превърнали. Но същевременно ти, обичайки някого, се превръщаш в личност, преставаш да бъдеш част от еднородното първовещество, защото ти е вдъхнат живот. Така ти създаваш себе си посредством създаването на друга личност, която от своя страна създава теб, досега буца глина от общата маса. Така се раждат две твои „аз“, въплътени в две личности: едната, която ти създаваш, като се влюбваш в нея, и втората, която този, в когото си се влюбил, създава, като се влюбва в теб. И колкото тези две „аз“ са по-далеч едно от друго, толкоз повече чегърта и скърца земята на своята ос. Но ако твоята любов и любовта към теб са съвършени, разликата и разстоянията между двете „аз“ изчезват напълно. Тогава те съвпадат изцяло, събират се в един фокус, покриват се като два образа в стереоскоп.

Тъй или иначе, седемнайсетгодишната Ан Стантън вероятно се прибра в стаята си, защото изведнъж се беше влюбила. Беше се влюбила в един висок, малко недодялан, попрегърбен, двадесет и една годишен младеж с костеливо конско лице, с голям, едва ли не крив гърбав нос, с тъмна рошава коса и тъмни очи (но не дълбоки и горящи като на Кас Мастърн, а често пъти празни или замъглени, зачервени сутрин, които заблестяваха само при голямо вълнение), с големи лапи, които непрекъснато се въртяха и кършеха една друга в скута, и патрави крака, — които едва тътреше — младеж, който не се отличаваше нито с красота, нито с талант, нито с трудолюбие, нито с доброта, нито дори с някакви амбиции, младеж, склонен да се отдава на крайности и да изпада в обърканост, младеж, който се мяташе между меланхолията и неоправданото буйство, между леда и огъня, между любопитството и безразличието, между скромността и себелюбието, между вчерашния и утрешния ден. Какво бе успяла да сътвори Ан от тази неблагодарна буца глина, никой никога нямаше да узнае.