Островът на изкушението
- Автор: Фокс Виктория
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Островът на изкушението». Краткое содержание книги:
— Дума да не става — потупа го ведро по гърба изпълнителният директор на голяма телевизионна мрежа, един от първите гости на борда, — абсолютна красавица е.
— Нали?
— Голям късметлия си, Ван дер Мейде.
— Шейсет години късмет.
— И още толкова те чакат, слушай какво ти казвам.
Гостите прииждаха на талази, прониквайки на яхтата като зараза. Рубен съсредоточи усилията си върху очакваната от всички персона: хладнокръвния, спокоен и невъзмутим предприемач, заработил милиарди и засенчил ги до един с десетократно повече пари и власт.
В една-единствена нощ от годината престижните особи влизаха в непривичната им роля на дребни риби. Отдавна беше установил, че се радват на тази рядка възможност.
Пищно обзаведеният декориран салон представляваше обширно полукръгло помещение, обсипано със светлини и изпълнено с преплетения звънтеж на учтиви разговори. Изтънченото съчетание на класически романтизъм и съвременни интериорни решения включваше дървени ламперии, традиционна камина, чиято полица красеше старинен корабен часовник — препратка към неустрашимите подвизи на Колумб и Да Гама, навяваща мисли за вълнуващи открития и несломим приключенски дух, — тъмен паркет, кръгли алуминиеви илюминатори, осветена тента и съвременна, семпла мебелировка, която придаваше на яхтата модерен завършек. Интригуващата композиция, предвидена да съпостави пряко миналото и настоящето, отразяваше представата на Рубен за самия него: верен на историята, но и неин съвременен творец.
На Стиви й призляваше, когато се сетеше с какви пари бе платил за всичко това.
Лори Гарсия седеше до нея. Хубавицата водеше дружелюбен разговор в блажено неведение за злините, обкръжаващи целия остров.
— С голямо удоволствие гледах „Сбогом, Вегас“ — отбеляза тя. — Първият ви съвместен проект със Зандър ли беше?
— Запознахме се на снимачната площадка.
— Видях те във Вегас на ревюто на „Фронтлайн Фешън“. Тогава още бях никой в бранша — побърза да добави. — Вероятно не си ме спомняш.
— Разбира се, че си те спомням — усмихна се Стиви.
Максимо Диас се присъедини към тях тъкмо когато яхтата се отлепи от брега с леко поклащане. Отдалечавайки се от твърдата земя, Стиви почувства с още по-голяма сила заплахата, дебнеща върху този плаващ затвор, понесъл се без посока по вълните. Звънтенето на кристала и глъчта от ведри гласове прикриваха като тежка завеса опасност, по-истинска и от чернеещите дълбини на океана.
— Леко плаване, дами — обади се бодро той.
— Да се надяваме — отвърна Стиви.
Аврора изпита отвращение при допира с потната длан на Рубен ван дер Мейде. Още при първото си посещение на Какатра се беше отвратила от здрависването с него, но този път направо й се повдигна.
— Шампанско — заповяда домакинът.
Отзова се тъмнокос келнер с латиноамерикански произход, облечен в бяло от глава до пети и някак познат — вероятно бивш модел. Рубен бутна изящния кристал с „Реми“ в ръката на Аврора.
Наслаждаваше се да го гледа как се гърчи, несъмнено изненадан, че дъщеричката е решила да се яви толкова скоро след смъртта на Шерилин. Смущението му й доставяше същата тръпка, както когато двете с Фара играеха като деца на „Смачкай буболечката“ край басейна. В очите й Рубен беше паднал по гръб тлъст бръмбар, размахващ безпомощно крачка във въздуха.
За нейна погнуса гадината пак докосна ръката й.
— Много се натъжихме, като чухме за майка ти — рече с театрална гримаса. — Шерилин беше прекрасна жена.
Шампанското имаше вкус на киселина в устата й.
— Благодаря ти — насили се Аврора. С престорена усмивка, най-правдоподобната, която съумя да извика, пристъпи нервно от крак на крак, усещайки студения допир на стоманата върху кожата си. Служителите на охраната бдяха със зорко око, но не си губеха времето по безобидни тийнейджърки като нея.
Да знаеш само какво съм ти намислила.
— Честит рожден ден — каза вместо това и вдигна чаша за тост.
Рубен вдигна своята.
— Ще отбележим повода бомбастично.
Енрике Маркес подмина лакирания до съвършенство малък роял, вдигнал поднос със златисто шампанско над рамото си. Гостите кръстосваха важно салона, вземайки си чаши, без да го удостоят с поглед, камо ли с благодарност: порцелановите им, напудрени фасони издирваха себеподобни със заучена лекота. Нямаха ни най-малка представа, че животът на всички им, до последния тузар, беше в негови ръце. Само да им загатнеше какво ги чака, до един щяха да му паднат на колене, просейки милост.