Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Въздъхнах. Усещах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да съставям дума от тази четворка — от една страна, имената на цветята, които знаех, бяха на тоскански, а не на латински, от друга — засега почти не можех да чета, да поставям буквите в правилния ред, а какво остава — да съставям дума от плетеница от букви. Но пък буквите бяха само четири, затова реших да опитам. Бях наясно какво правя — търсех убежище в загадката. Докато мозъкът ми бе зает с тази задача, нямаше да се спира върху ужасите, видени през деня, нито щеше да разнищва ужасите, които биха могли да сполетят друг човек, в друг затвор, в друг град държава. Е, та да започвам.
Р за роза.
А за анемона.
Ф за фиордализо.
О за окиченто.
Упражнението беше кратко. Накрая, след много усилия, достигнах до:
РАФО
РОФА
ОФАР
ОРАФ
ФАРО
ФОРА
АФРО
АРФО
Нито едно от тези неща не ми изглеждаше като дума — или най-малкото такава, която аз познавах. Щеше ми се да има още едно цвете с друга, доста по-удобна буква. Ако разполагах примерно с Л, бих могла да съставя името ФЛОРА, което би изглеждало доста показателно (макар да нямах представа за какво). Но желанията ми не бяха в състояние да добавят нещо, което го нямаше там, затова се принудих да се придържам към наличното. Може пък, ако добавя по една буква за всяко от цветята, да кажем, например две Ф за двете фиордализи, които бяха нарисувани? И така нататък. Но и този метод се оказа безполезен. Пред мен се очерта единствено налудничава плетеница от букви, нито една от които нямаше никакъв смисъл за мен.
Накрая реших да оставя буквите и да се насоча към числата. Може би числото четири, броят на видовете цветя, или числото десет — броят на самите цветя, означаваше нещо. Но тази задача ме закопа още по-бързо от предишната. Имаше четири сезона, четири ветрове и четирима апостоли, но не ми хрумваше нищо, което е десет, с изключение на десетте божи заповеди, а и тях си ги спомних само защото бях нарушила по-голямата им част.
Накрая се отказах и се загледах през прозореца, без да виждам нищо. По навик навих картината и я пъхнах в корсажа си. Нямаше никакъв смисъл. Подобно на пеперуда, уплашена от свещта, след като е опърлила крилете си, подобно на оса, уплашена от сочната праскова, след като е била прогонена от ръката на гневен човек, аз се връщах отново и отново към мястото, предопределило съдбата ми. Спомних си една друга вечер на друго място, когато пак се бях взирала през прозореца, но към друго море. През онази вечер това беше Неаполитанският залив, а моментът — когато бях заварила брат Гуидо отпуснат по корем на леглото си с изранен от ударите на колана си гръб заради греха, че ме бе целунал. Но сега, стотици левги на север оттам, и моето сърце вече кървеше и ставаше все по-кораво и по-студено. Може би за нас бе най-добре да се разделим и той да умре, защото аз никога не бих могла да бъда с него, никога не бих могла да го целуна. Затова най-добре е и той да умре, и аз след него.
Останах в стаята си цял ден, отказвайки и храна, и напитки, и компания. Слънцето постепенно потъна в лагуната и гондолиери и проститутки започнаха да се надпреварват да предлагат услугите си. Изтощена и окончателно победена от безсънието от предишната нощ и ужасите на деня, аз се отпуснах на леглото си с дрехите и веднага заспах.
Но само за да се събудя, когато в стаята влезе майка ми. Познах, че е тя, още преди да я зърна. Бях с гръб към вратата, но я познах по свистенето на полите й и звука на дишането й. Познах я по уплашеното стягане в гърдите ми и ситните капчици пот по горната ми устна. Постарах се да продължа да дишам равномерно, за да се престоря на заспала. Но едновременно с това отворих очи съвсем мъничко и надникнах през миглите си. Тя се появи пред мен като ангел на нощта с лице, осветено от свещта, която държеше в ръцете си, и коса като златен ореол. Първо се насочи към прозореца и дъхът й запоти стъклата между рамките — навън бушуваше истинска буря и дъждът се изливаше като из ведро. Ако бях тръгнала за Местре, пътуването щеше да бъде кошмарно — щях да подгизна цялата от вода. Но предпочитах да бъда мокра, отколкото под зоркия поглед на тази жена. Тя се обърна и аз отново затворих очи, като задишах равномерно, за да прикрия факта, че съм будна. Чух я как претърсва стаята — бързо, безшумно, ефективно. Чух я как отваря вграденото сандъче, където съвсем доскоро бяха скрити картината и златото, но сега вече нямаше нищо. Златото, което бях откраднала, се намираше в импровизирания колан на кръста ми, а картината вече се криеше на обичайното си място в корсажа ми. Безмълвно благодарих на Дева Мария, че тази нощ не се бях преоблякла по нощница и че и двете ми тайни бяха на сигурно място при мен. След като разбра, че няма какво да открие, тя се обърна да си върви. Носеше се толкова леко по рогозките, че се зачудих да не би да върви насън. После обаче спря и аз усетих погледа й върху себе си, чух я да приближава. Леглото се отпусна, когато тя приседна встрани, и аз зачаках острието на ножа, което бе лишило от мъжественост и зрение Бонакорсо Нивола. Но въпреки това пак не й позволих да разбере, че съм будна. Ако държеше да умра, нямах нищо против да го сторя веднага, защото всичко, за което живеех, вече бе изгубено безвъзвратно за мен. Усетих докосване, но се оказа само една нежна ръка, която отметна една къдрица от окото ми и я втъкна внимателно зад ухото ми. После тя се приведе и ме целуна с обич, сякаш все още бях бебето, което тя бе сложила в бутилка и бе прокудила от себе си. Усетих топлия й дъх върху бузата си, който запоти кожата ми така, както бе запотил прозореца. Долових докосването на устните й — устни, зад които се криеше езикът, опитал кръвта върху онзи нож. А после тя си отиде.