Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Принцът изгледа безпомощно Варелан, а след това и Камарис. Устните на възрастния рицар се свиха в незабележима усмивка, в която се долавяше известна болка.

— Върви, Джосуа — каза той. — Мога да разкажа много неща на Варелан и без теб. — Замълча за момент, а сърцето му като че ли се сгърчи и от очите му бликнаха сълзи. — Дано бог даде на жена ти безопасно раждане.

— Благодаря ти, Камарис. — Джосуа изглеждаше твърде развълнуван, за да си даде сметка за реакцията на възрастния мъж. — Тиамак. Моля да ме извиниш за непростимото ми поведение. Ще се върнеш ли с мен?

Вранът тръсна глава.

— Не, благодаря, принц Джосуа. Имам да свърша някои други неща.

„И едно от тях е да се съвзема от ездата дотук“, добави наум той.

Принцът кимна и забърза към коня си.

— Ела — каза Камарис, като сложи дългата си ръка на рамото на Варелан. — Трябва да поговорим.

— Не съм сигурен, че имам желание да чуя онова, което ще ми кажеш — отвърна младият мъж.

Но в тона му не прозвуча само шеговита нотка.

— Аз не съм единственият, който би трябвало да говори, племеннико — продължи старият рицар и изтри очи с ръкава си. — Бих искал да чуя от теб много неща за моя дом и за моето семейство. Ела.

И поведе Варелан към редицата шатри, разпънати успоредно на хребета. Тиамак ги проследи да се отдалечават с чувство на разочарование.

„Ето това е то. Може и да съм в центъра на събитията, но си оставам страничен човек. А ако беше написано в книга, щях да разбера какво ще си кажат. Наистина има какво да се каже за една самотна смокиня“.

След като проследи известно време отдалечаващите се фигури, Тиамак потръпна и се загърна по-плътно в наметалото си. Времето отново се разваляше и вятърът пронизваше като с ножове. Реши, че е крайно време да потърси малко вино, за да облекчи болките в гърба и седалищните си части.