Гаснещ зрак [bg]

Скоро се беше озовал сред форулканите, за да види със собствените си очи как се въздава такава справедливост, и тогава бе започнал да се буди по неочаквани начини. Навярно не беше нищо повече от носталгия, която може да накара човек да закопнее за някаква въображаема простота, свят, оформен в детството и след това преоформен със спомена за нещо идилично. Беше всъщност много лесно да се забрави объркването на света на едно дете, където познатото е минимално и изглежда само един прост и вероятно по-достоверен образ на реалността. Достатъчен, за да служи на това дете и така — да даде утешение на детския ум. Но носталгията е съмнителна основа за нещо толкова жизненоважно, колкото системата за въздаване на справедливост на една цивилизация. Гризин бързо беше видял недостатъците в това носталгично пораждане, когато то се оказа сърцевината на форулканския съд.

Все още млад, беше се отдавал на темата за възмездието във форулканската система. Но много скоро циничният му поглед видя твърде ясно злоупотребите, деликатните начини да се подрони самата идея, че мечът на справедливостта е надвиснал над всекиго. Вместо това видя как, сред привилегированите, измъкването от тази сянка на възмездие и отговорност се е превърнало в игра. Видял беше увъртанията, ловкото изопачаване на истината, съзнателното прикриване на смисъла и безкрайните уверения за невинност, всички до едно поднасяни със същия вещ блясък в окото.

Любовниците от младостта му се изтощаваха.

Един ден, в Голямата палата, където заседаваха Седемте съдии и Седемте управители, и всички събрания на гилдии и занаяти, и командирите на Доставчиците, и Обществото на Съвещателите, Гризин Фарл извади двуострата си брадва.

Виното потече сладко в онзи ден, на порои по наклонения под, швирна около изящно изваяните крака на пейките и столовете. Плисна високо по скъпоценните стенни пана и в нишите, приютили мраморните бюстове на прочути съдии и философи. Голямата палата беше преобразена в пиянски рай.

Реки от вино, червено и тъмно като разпраните гърла, като посечената плът. Самият гняв се беше присвил от страх пред внезапната, необяснима ярост на любовника си, сякаш за миг огледало беше хвърлено между тях и гневът видя истински себе си за първи път. Докато, зад преградата, циникът газеше по коридорите, размахваше капещата си брадва и със сух смях възвещаваше ужасна свобода.

Азатанаят, който години по-късно щеше да стане Бранителят, Защитникът на Нищото, бе роден след онази касапница. Беше излязъл от Голямата палата като дете от окървавена утроба, боядисан във всички цветове на справедливостта, зяпнал от стъписващо хладния въздух, нахлул през разбитите прозорци, с цветното стъкло, пращящо под краката му, и с далечните викове от улиците долу.

„Платете ми с думи, приятели, и вижте какво идва от това. Надсмейте се на идеалите ми, шепнете за глупака пред вас, дошъл с толкова надежди. Вижте този предизвикан изблик, това детинско увлечение. Разбира се, с вашите преднамерени изкуства, с вашето хитроумно разчленяване на висши някога идеали и с вашата собствена дамга цинизъм, толкова пълен с презрение, вие ме родихте, вашето ново дете, вашия Невинен. И ако донеса огън на вашия свят, не се изненадвайте.