Деца от кръв и кости [bg]

Глава седемдесет и четвърта

Инан

Минаха два дни.

Два дни без нея.

Когато я няма, океанският въздух ми тежи.

Всеки полъх шепне името й.

Взирайки се зад борда на кораба, виждам Зели навсякъде. Огледало, от което не мога да избягам.

Усмивката й грее в луната. Духът й долита с океанския вятър. Без нея светът е един жив спомен.

Дълъг списък с нещата, на които никога вече няма да се наслаждавам.

Затварям очи и отново преживявам чувството да съм със Зели сред тръстиките на мястото във въображението. Не знаех, че човек може да се чувства толкова на мястото си в прегръдките на някого.

В онзи момент, в онзи перфектен момент, тя беше красива. Магията беше красива. Не проклятие, а дар.

Със Зели винаги е било така.

Обвивам пръсти около бронзовата монета, която тя ми даде, и я стискам силно, сякаш е последното парченце от сърцето й. Нещо вътре в мен ме изкушава да я хвърля в океана, но не мога да понеса раздялата с последната частица от нея.

Ако можех да остана завинаги на мястото във въображението, щях да го направя. Щях да се откажа от всичко. Никога нямаше да погледна назад. Но се събудих. Когато отворих очи, знаех, че никога вече няма да съм същият.

— Разузнаваш?

Подскачам. До мен се появява баща ми. Очите му изглеждат черни като нощта.

От тях лъха такъв хлад.

Обръщам се, сякаш това може да скрие желанията, заровени дълбоко в душата ми. Баща ми не е Свързвател, но ако усети нещо друго, освен твърда решимост, отмъщението му няма да закъснее.

— Мислех, че спиш — успявам да изрека.

— Никога — поклаща глава баща ми. — Не спя преди битка. Ти също не трябва да спиш.

Разбира се. Всяка секунда е шанс. Възможност, стратегия за контраатака. Всички тези неща, с които щеше да ми е лесно да се справям, ако бях сигурен, че това, което върша е правилно.

Стискам бронзовата монета по-силно, оставяйки ръбовете й да се забият в кожата ми. Веднъж вече разочаровах Зели. Не знам дали имам сили да я предам още веднъж.

Вдигам очи към небето и ми се иска да можех да видя Ори да наднича през облаците. Дори и в най-мрачните времена, боговете винаги са тук. Чувам гласа на Зели. Те винаги имат план.

Това ли е твоят план? — жадувам да извикам и отчаяно искам някакъв знак. Нашите обещания, нашата Ориша — колкото и да е далечен, това е един свят, в който мечтата ни все още е постижима. Дали правя огромна грешка? Дали все още има шанс да променя решението си?

— Колебаеш се — казва баща ми.

Твърдение, не въпрос. Сигурно може да помирише слабостта, която се излива с потта по кожата ми.