Деца от кръв и кости [bg]

Аз поклащам глава.

— Имах нужда да чуя онези думи. Имах нужда от теб. След като Бинта умря, ти беше единственият човек, който се отнесе с мен като с нещо повече от една глупава принцеса. Знам, че сигурно не го виждаш, но ти наистина вярваше, че мога да бъда Леонерата, преди някой друг дори да беше произнесъл тази дума. — Изтривам сълзите й и слагам ръка на бузата й. Не можах да помогна на Бинта и сега, когато съм със Зели, усещам, че раната в сърцето ми се затваря. Бинта щеше да ми каже да съм смела. Със Зели вече съм такава. — Каквото и да е направил, каквото и да виждаш, повярвай ми, това не е завинаги. След като освободи мен, ще намериш начин да освободиш и себе си.

Зели се усмихва, но само за миг. Тя затваря очи и стиска юмруци, както прави винаги, когато изрича заклинание.

— Какво има? — питам аз.

— Вече не мога… — Тя свежда поглед надолу към ръцете си. — Вече не мога да правя магия.

Сърцето ми сякаш спира, бавно и тежко замира в гърдите ми. Стискам силно ръцете на Зели.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма я. — Зели сграбчва плитките си, а на лицето й се чете болка. — Вече не съм Жътвар. Не съм нищо.

Бремето, което носи на раменете си, заплашва да я прекърши. Искам да я утеша, но от тази нова реалност ръцете ми натежават като олово.

— Кога се случи?

Зели затваря очи и свива рамене.

— Когато ме рязаха, сякаш изрязаха магията ми от гърба. Оттогава не мога да чувствам нищо.

— Ами ритуалът…

— Не знам. — Тя си поема дълбоко въздух. — Не мога да го направя. Никой не може.

Думите й продънват пода под краката ми. Почти усещам как падам през дупката. Лекан каза, че само маг, свързан с духа на Небесната майка, може да извърши ритуала. Но без сентаро, който да разбуди други, никой не може да заеме мястото на Зели.

— Може би просто имаш нужда от слънчевия камък…

— Опитах това.

— И?

— Нищо… дори не го усещам топъл.

Прехапвам долната си устна и свивам вежди, опитвайки се да измисля нещо друго. Но щом слънчевият камък не й помага, съмнявам се дали свитъкът ще може.

— Това не стана ли и в Ибейджи? — питам аз. — След битката на арената? Каза, че усещаш магията си блокирана.

— Блокирана, не изчезнала. Преди се чувствах сякаш е заключена, но все още с мен. А сега не усещам нищо.

Обзема ме безнадеждност и краката ми изтръпват. Трябва да се върнем. Трябва да събудим един от хората на Роен и да обърнем кораба.

Но през всичко това грее лицето на Бинта, преборвайки страха ми, гнева на баща ми. Връщам се към онзи съдбовен ден преди една луна, когато стоях в покоите на Каея и държах свитъка в ръцете си. И тогава нямахме шанс. Но ние се борихме отново и отново. Постоянствахме. Не се отказахме.