Деца от кръв и кости [bg]

— Ти? — прошепвам невярващо.

Не мога да скрия удивлението си. Пясъчният тен, удивителните сиви очи. Джебчията… крадецът от селището на божниците. Въпреки че е минало малко време, това ми се струва като от друг живот.

Роен дърпа продължително от ръчно свита цигара и полегатите му очи се плъзгат по тялото ми. Той сяда върху един загладен камък, който наподобява трон. Устните му се разтварят широко в хищна усмивка.

— Казах ти, че пак ще се срещнем. — Той дръпва отново от цигарата си и не бърза да издиша дима. — Но за съжаление, обстоятелствата не са подходящи. Освен ако не си тук, за да се присъединиш към хората ми.

— Хората ти? — отговарям троснато.

Та той изглежда само няколко години по-голям от Тзеин! Въпреки че е с телосложение на боец, мъжете, които командва, са два пъти по-едри от него.

— Това забавлява ли те? — По устните му плъзва хитра усмивка и той се навежда надолу от своя каменен трон. — Знаеш ли какво забавлява мен? Една малка магьосница. Която влиза в пещерата ми невъоръжена.

— Кой казва, че съм невъоръжена?

— Изглеждаш така, сякаш не знаеш какво да правиш с меча. Разбира се, ако си дошла, за да се научиш, с удоволствие ще ти помогна.

От грубите му забележки хората се разсмиват и страните ми пламват. За него аз съм само игра. Още една точка, която да спечели с лекота.

Оглеждам пещерата и наемниците. Ако искам да успея, имам нужда от уважението му.

— Колко мило! — Запазвам изражението си неутрално. — Но аз съм тази, която е дошла да те научи.

Роен се засмива весело и смехът му отеква от стените на пещерата.

— Казвай.

— Имам нужда от хората ти за една задача, която може да промени Ориша.

Мъжете отново се изсмиват подигравателно, но този път джебчията не се засмива. Той се навежда още по-напред.

— На север от Джимета има свещен остров — продължавам аз. — На една нощ плаване оттук. Имам нужда да ме откарате там, преди слънцето да изгрее утре сутринта.

Той се обляга назад на каменния си трон.

— Единственият остров в морето Локоджа е Кадуна.

— Този остров се появява само веднъж на сто години.

— И какво има на този остров, странна малка магьоснице?

— Начин да се върне магията завинаги. На всеки маг в Ориша.

Наемниците избухват в смях и подигравки, крещейки ми да се махам. От мелето излиза един набит мъж. Мускулите му са изпъкнали под дрехите.

— Престани да ни губиш времето с тия лъжи — изръмжава той. — Роен, изгони тая кучка оттук или…

Той слага ръка на гърба ми и това докосване предизвиква спазми в белезите ми. Болката ме връща назад, заключва ме в мазето…

Ръждясали белезници се врязват в кожата ми, докато дърпам, писъците ми отекват сред металните стени.

И през цялото време Саран стои спокоен и наблюдава как ме разкъсват…

— Ох!

Прехвърлям мъжа през рамото си, просвайки го на студената скала със силно тупване. Когато той се свива, забивам жезъла в гърдите му, но го дръпвам, преди да чуя нещо да изпуква. Виковете му са силни, но не по-силни от онези, които все още кънтят в главата ми.

Всички в пещерата сякаш притаяват дъх, когато аз се навеждам и опирам върха на жезъла си в гърлото на наемника.

— Докосни ме още веднъж и гледай какво ще стане — изръмжавам.

Той потреперва, когато дръпвам жезъла и му давам възможност да се изпълзи настрана. След това вече не чувам смях.

Те разбират езика на жезъла.

Живите очи на Роен играят, пълни с още повече весели искрици. Той загасява цигарата си и се приближава, спирайки само на сантиметри от лицето ми. Ароматът на дима от цигарата му ме обгръща, сладък като мляко и мед.

— Ти не си първата, която иска това, скъпа. Куаме вече опита да върне магията. От това, което чух, не се е получило много добре.

Името на Куаме ме пробожда в сърцето, припомняйки ми за срещата му с Роен в лагера на божниците. Дори и тогава сигурно се е подготвял. Дълбоко в себе си винаги е знаел, че ще трябва да се бием.

— Това е различно. Аз имам начин да върна магията на всички магове едновременно.

— Има ли заплащане за тази работа?

— Не в злато — отговарям аз. — Но ще спечелите благоволението на боговете.

— И какво точно? — изсмива се той. — Просто обща благосклонност?

Той се нуждае от повече. Блъскам си главата, търсейки по-добра лъжа.

— Те ме изпратиха при тебе. Два пъти. Срещата ни не е случайна. Избрали са те, защото искат твоята помощ.

Хитрата усмивка изчезва от лицето му и той за първи път става сериозен. Не мога да разбера изражението в очите му, когато то не е радост или веселие.