Деца от кръв и кости [bg]

Стомахът ми се надига с истината, чувствам се виновна. Щеше да е много по-добре, ако поне един човек знаеше, че изобщо не може да се разчита на мен.

Дали ще върнем магията или не — зависи само от боговете.

— Не — клати глава Тзеин. — Прекалено рисковано е.

— Мога да го направя.

Подавам на Тзеин поводите на Найла. Това трябва да се получи. Каквото и да се случва, то със сигурност е по волята на Небесната майка.

— Зел…

— Прави са. Аз имам най-голям шанс да ги убедя.

Тзеин пристъпва напред.

— Няма да те пусна да влезеш вътре сама.

— Тзеин, имаме нужда от техните бойци. Имаме нужда от тяхната лодка. А нямаме нищо, което да им предложим в замяна. Ако искаме да стигнем до храма, най-добре е да не започваме разговора, като нарушаваме правилата им. — Подавам торбата си с трите реликви на Амари, като задържам само жезъла си. Прокарвам пръст по гравираните символи и си поемам дълбоко въздух. — Не се тревожи. — Изпращам мълчалива молба към Оя. — Ако имам нужда от помощ, ще ме чуеш да крещя.

Влизам в пещерата. Въздухът вътре е хладен и влажен. Отивам до най-близката стена и плъзгам ръце по гладките ръбове, използвайки камъка като ориентир. Всяка крачка е бавна и предпазлива, но ми е приятно да се движа, приятно е да правя нещо различно от това да препрочитам проклетия свитък за ритуала, който може изобщо да не успея да извърша.

Докато се придвижвам, виждам огромни сини кристали, които висят от тавана като ледени висулки и стигат толкова ниско, че почти докосват пода на пещерата. Те излъчват бледа светлина, на която се виждат двуопашати прилепи, събрани около тях. Прилепите сякаш ме наблюдават, докато вървя през пещерата. Хоровото им цвърчене е единственият звук, който чувам, докато не ги заглушава бърборенето на мъже и жени, събрани около огън.

Спирам и оглеждам учудващо голямото им владение. Земята под тях се спуска надолу, покрита с мъх, който наемниците са направили на възглавници. През пукнатините в тавана прониква светлина, огрявайки издялани стъпала, които се спускат навътре в скалата.

Правя още няколко крачки и тълпата замлъква.

Богове, помогнете ми!

Тръгвам сред тях. Десетки маскирани, облечени в черно мъже и жени ме гледат втренчено, докато минавам. Всеки от тях седи на камък. Някои посягат към оръжието си, други заемат бойна стойка. Половината са се втренчили сякаш искат да ме убият, а другите — сякаш искат да ме погълнат.

Не обръщам внимание на враждебността им, търсейки сиво сред морето от кафяво и кехлибар. Мъжът, на чието лице се намират сивите очи, се появява от предната част на пещерата — единственият наемник без маска. Въпреки че и той като останалите е облечен в черно, на шията му е завързан тъмночервен шал.