Деца от кръв и кости [bg]

Той прокарва пръсти по една от чертите и лицето му потъмнява при спомена. Докато го гледам, моите собствени рани започват да щипят.

— Кралските стражи?

— Не. Тези мили и великодушни хора са от моя дом. Една земя от другата страна на морето.

Втренчвам се в хоризонта, представяйки си друг курс на кораба, място далече от ритуала, от маговете, от Саран. Земя, където Нападението изобщо не се е случвало.

— Как се казва?

— Сутори. — Погледът на Роен става далечен. — Там ще ти хареса.

— Ако е пълно с разбойници с белези като тебе, мога да те уверя, че това е кралство, което няма да видя.

Роен се усмихва. Хубава усмивка. По-топла, отколкото очаквах. Но знаейки това, което знам досега, мисля, че така се усмихва и когато казва някоя шега, и когато прерязва нечие гърло.

— Бъди честна с мен. — Той пристъпва по-близо и ме поглежда право в очите. — Според скромния ми опит кошмарите и раните имат нужда от дълго време, за да оздравеят. В момента раните ти са прекалено пресни, за да съм спокоен.

— Какво се опитваш да кажеш?

Роен слага ръка на рамото ми, толкова близо до белезите, че се свивам по инстинкт.

— Ако не можеш да направиш това, трябва да знам. Недей… — Той ме спира, преди да го прекъсна. — Тук не става въпрос само за теб. След моите рани не можех да говоря цели няколко седмици. И със сигурност не можех да се бия.

Сякаш е в главата ми, сякаш знае, че магията ми е пресъхнала. Не мога да направя това — изкрещявам вътре в себе си. — Ако ни очаква армия, значи пътуваме към смъртта си.

Но думите остават в устата ми, заравят се дълбоко навътре. Трябва да се доверя на боговете. Трябва да вярвам, че щом са ме довели дотук, няма сега да ми обърнат гръб.

— Е? — настоява Роен.

— Хората, които ми причиниха това, са на тези кораби.

— Няма да излагам моите хора на опасност, за да можеш ти да си отмъстиш.

— Дори да одера Саран жив, пак няма да съм отмъстила. — Отблъсвам ръката му. — Не става въпрос за него. Не става въпрос дори и за мен. Ако утре не го спра, той ще унищожи моите хора така, както унищожи и мен.

И за първи път след изтезанието усещам полъх от стария огън, който бушуваше в мен по-силно от страха ми. Но сега пламъкът му е слаб и веднага щом припламва, е угасен от вятъра.

— Добре. Ако не се отказваш, най-добре ще е да намериш начин да събереш силите си. Хората ми са от най-добрите, но се изправяме срещу флотилия. Не мога да си позволя ти да блокираш.

— Защо изобщо те е грижа?

Ръката на Роен полита към сърцето му и той се преструва на ранен.

— Аз съм професионалист. Не обичам да разочаровам клиентите си, особено когато съм избран от боговете.

— Те не са твоите богове — поклащам глава аз. — Не са те избрали.

— Сигурна ли си? — Роен се обляга на парапета, а усмивката му става опасна. — В Джимета има над петдесет клана на наемници, скъпа. Петдесет пещери, в които можеше да попаднете ти и жезълът ти. Само защото боговете не са връхлетели през тавана на пещерата ми, не значи, че не са ме избрали.