Деца от кръв и кости [bg]

Не им обръщай внимание — казвам на себе си и гледам към океана, за да се наслаждавам на познатото усещане на солените морски пръски по кожата ми. Затварям очи и почти си представям, че отново съм в Илорин, отново съм с рибата. С тате. Преди да започне всичко това, във времето, когато най-голямата ми тревога беше състезанието за завършването.

Взирам се в ръцете си, мислейки за всичко, което се случи оттогава. Предполагах, че с приближаването на слънцестоенето отново ще почувствам нещо, но магията все още не тече по вените ми.

Оя, моля те! — Свивам юмруци и се моля. — Небесна майко. Всички. Доверявам ви се. Не позволявайте да сгреша.

— Добре ли си? — прошепва Амари.

Гласът й е кротък и в кехлибарените й очи има разбиране.

— Просто ми е студено.

Амари накланя глава, но не любопитства. Вместо това сплита пръсти с моите и се заглежда в морето. Докосването й е нежно. Опрощаващо. Сякаш вече знае истината.

— Имаме компания, шефе.

Завъртам се и виждам на хоризонта силуетите на големи тримачтови бойни кораби. Прекалено много са, за да ги преброя. Дървените зверове порят водата, а метални платки показват къде са оръдията по палубите им. Въпреки че не се виждат ясно сред мъглата, луната осветява знака на Ориша. При тази гледка нещо стяга гърдите ми и аз затварям очи в желанието си да изтрия картината от ума си…

Ножът реже в гърба ми и горещината засилва болката. Колкото и да крещя, тъмнината не идва. Серумът на доктора ме принуждава да остана будна, да остана жива. Усещам вкуса на собствената си кръв…

— Зел?

Лицето на Амари плува в тъмнината. Стискам ръката й толкова силно, че кокалчетата й изпукват. Отварям уста да се извиня, но не мога да оформя думите. Риданието заплашва да пропълзи нагоре по гърлото ми.

Амари ме прегръща с другата си ръка и се обръща към Роен:

— Можем ли да ги избегнем?

Роен изважда сгъваем телескоп от джоба си и го притиска до окото си.

— Този е лесен, но не и флотата зад него.

Той ми подава телескопа, но Амари ми идва на помощ, грабвайки го от ръцете му. Когато ги вижда, тялото й се вцепенява.

— Небеса! — изругава тя. — Бойните кораби на баща ми.

В ума ми проблясват студените очи на Саран и аз се завъртам бързо, сграбчвайки дървения ръб на лодката на Роен, за да се обърна към морето.

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

— Колко са? — успявам да изрека дрезгаво, но не това искам да попитам.

Колко от помощниците са на корабите?

Колко чакат отново да ми оставят белези?