Деца от кръв и кости [bg]

Глава седемдесет и шеста

Амари

Зели потреперва, докато разресвам последните кичури от косата й. Когато я докосвам, тя се гърчи и извива, сякаш я пронизвам с меча си.

— Съжалявам — извинявам се за десети път.

— Някой трябва да го направи.

— Трябва просто да я разресваш през няколко дни…

— Амари, ако някога ме видиш да си реша косата, моля те да извикаш Изцелител.

Смехът ми отеква, докато разделям косата й на три части. Въпреки че трудно се разресва, когато започвам третата плитка, ме пробожда завист. Някога гладка като коприна, сега косата на Зели е гъста и твърда и огражда красивото й лице като грива на леонера.

— Преди магията да си отиде, косата ми изглеждаше така — говори тя повече на себе си, отколкото на мен. — Мама трябваше да използва съживени, за да ме държат на едно място и да може да прокара гребен през косата ми.

Аз се разсмивам отново, представяйки си каменни съживени, които я гонят за тази простичка задача.

— Мисля, че на майка ми много щяха да й харесат. Нямаше достатъчно бавачки, които да ме спрат да тичам гола из двореца.

— Защо си била гола? — усмихва се Зели.

— Не знам — разсмивам се аз. — Когато бях малка, кожата ми се чувстваше много по-добре без дрехи.

Зели стиска зъби, когато плитката стига до тила й. Непринудеността между нас изчезва, нещо, което започва да се случва отново и отново. Сякаш виждам стената, която се издига около нея, тухли от неизречени думи, циментирани с болезнени спомени. Пускам плитката и облягам брадичка на главата й.

— За каквото и да става въпрос, можеш да говориш с мен.

Зели навежда глава, обвива ръце около бедрата си и свива колене до гърдите си. Стискам рамото й и след това довършвам последната плитка.

— Мислех, че си слаба — прошепва тихо.

— Заради баща ми ли?

Тя кимва, въпреки че усещам нежеланието й.

— Винаги, когато си спомняше за него, ти се свиваше. Не разбирах как някой може да се бие с меча като тебе и въпреки това да се страхува толкова много.

Прокарвам пръсти по плитките й.

— А сега?

Зели затваря очи и мускулите й се стягат. Но когато я обгръщам с ръце, сякаш усещам пукнатините в стената й.

Напрежението нараства, засилвайки чувствата й, болката й. Когато вече не може да издържа, риданието, което знам, че е сдържала, избухва.

— Не мога да го прогоня от ума си. — Тя ме притиска, а горещите сълзи падат по рамото ми. — Всеки път, когато затворя очи, той сякаш затяга верига около шията ми.

Прегръщам силно Зели и тя ридае в прегръдката ми, освобождавайки всичко, което се е опитвала да скрие. И моето гърло се задавя от сълзите й, моето семейство й е причинило цялата тази болка. Докато я прегръщам, се замислям за Бинта и всичките дни, в които сигурно е имала нужда от това. Тя ме подкрепяше във всичките ми борби, а аз никога не бях до нея по същия начин.