Зовът на барабана [bg]

— Обходих го — каза Джейми, — макар че ще трябва да се огледа хубаво възможно най-скоро. Но вече си го представям в главата си. Случайно да имаш мастило и хартия?

— Да, има. И няколко други неща. — Дънкан ми се усмихна, дългото му меланхолично лице се преобрази. — Госпожица Джо изпрати пухено легло, реши, че сигурно няма да ви е излишно.

— Пухено легло? Наистина ли? Колко прекрасно! — Веднага прогоних всякакви неблагодарни мисли, които таях по отношение на Джокаста Камерън. Джейми ни беше направил отлично, здраво легло от дъбова дървесина, с дъно от преплетени въжета, но нямах какво да постеля в него, освен кедрови клони, които бяха ароматни, но неприятно буцести.

Мислите ми за приятния лукс бяха прекъснати от появата на Иън и Майърс от гората. От колана на последния висяха няколко катерици. Иън гордо ми представи огромен черен предмет, който при по-близка инспекция се оказа патица, доста тлъста от угощаването с есенното изобилие.

— Момчето има око за тая работа, госпожице Клеър — рече Майърс, като кимаше одобрително. — Тези диви птици, патиците, дори индианците не ги улавят лесно.

Беше рано за Деня на благодарността, но бях много доволна от патицата, която щеше да е първото ни значително постъпление в килера. Джейми също се зарадва, но предимно заради перата на опашката на създанието, които щяха да му служат за пера за писане.

— Трябва да пиша на губернатора — обясни той на вечеря, — да му кажа, че ще приема предложението му и да му опиша земята. — Той взе парче кейк и отхапа разсеяно.

— Внимавай да няма черупка от ядка — казах притеснено. — Не искам да си строшиш зъб.

Вечерята се състоеше от печена на огъня пъстърва, печен ямс, диви сливи и много примитивен кейк, направен от брашно от ядки, смлени в хаванчето ми. Живеехме предимно на риба и на ядливите растения, които събирах, а Иън и Джейми бяха твърде заети със строежа, за да имат време да ловуват. Затова се надявах Майърс да поостане известно време, поне колкото да улови елен или някакъв друг едър източник на протеин. Мисълта да изкараме зимата на сушена риба не ми се струваше привлекателна.

— Не се тревожи, сасенак — каза Джейми с пълна уста и ми се усмихна. — Хубав е. — Насочи вниманието си към Дънкан.

— Когато се наядем, Дънкан, ще дойдеш ли с мен до реката, за да си избереш място?

Лицето на Инес застина, после се зачерви от удоволствие и смайване.

— Място ли? Земя ли, Мак Дуб? — неволно се беше привел настрани към липсващата си ръка.

— Аха, земя. — Джейми забоде един горещ сладък картоф със заострена пръчка и започна да го бели внимателно, без да поглежда към Инес. — Ще ми трябваш да действаш като мой представител, Дънкан, ако имаш желание. Редно е да ти се заплати. Та какво си мисля: ако решиш, че е справедливо, де. Аз ще поискам тая земя за теб, но тъй като няма да си тук да я обработваш, ние с Иън ще я засеем и ще ти построим малък чифлик. Така, като му дойде времето, ще имаш къде да се установиш, ако искаш и ще си имаш и нива да се изхранваш. Е, какво мислиш, съгласен ли си?