![Колелото на Осхайм [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/2/koleloto-na-oshajm-bg-download.jpg)
Колелото на Осхайм [bg]
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #3
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-863-3
- Переводчик: Иван Б. Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Колелото на Осхайм [bg]». Краткое содержание книги:
— Така ли? — Наистина ми се искаше да не е вярно. Тогава бихме могли да се върнем у дома.
— Не го ли усещаш? — Тя кимна към ярката линия отпред, където пътят пречеше на дърветата да се съберат. Небето изглеждаше някак чупливо. Сякаш дори само един по-силен звук можеше да го пръсне на парчета, които да се посипят върху нас. — Всичко изтънява. Магията изтича през пукнатините.
— Онова твое заклинание, за пленяването на неродения в храстите, подейства добре.
— По-добре, отколкото би трябвало. По-добре, отколкото съм виждала да действа където и да било, освен край Колелото.
Същата нощ лагерувахме в гората; студена черна нощ, в която сякаш целият лес се движеше около тънките стени на палатката.
По някое време на следващия ден, докато следвахме стари и обрасли дърварски пътеки през безименен горски масив, преминахме в кралство Осхайм недалеч от мястото, където то се среща с Чарланд и Маладон. Вече се намирахме на север от град Ос, където крал Аларик се е сгушил в края на собствените си владения, сякаш го е страх да навлезе по-навътре.
След още един ден дърветата като че ли също загубиха кураж и отстъпиха място на жалка и унила пустош, обрасла с ниски храсти, където единственото, което забавяше вятъра, бяха честите проливни дъждове, понякога примесени с мокър сняг.
В далечината тъмнееше някаква сянка, като синина в небето, която ни подсказваше, че Колелото ни чака, а на Хенан — че се връща у дома. Тази нощ за първи път от година усетих придърпването на Колелото, макар да ми се струваше, че то винаги си е било там, още откакто впи нокти в мен, докато бягахме от Червените викинги. Спах неспокойно, на пресекулки, бедната вечеря от сушено месо и сухари дразнеше стомаха ми и във всеки един момент знаех, че Колелото е някъде там, знаех точната посока и знаех, че нозете ми, нетърпеливи да ме отнесат дотам, няма да ми позволят да спя дълго.
Слънцето ни завари вече на крак, да се готвим за пътуването.
— Този път е по-силно. — Снори бе приклекнал до малкия огън и подгряваше овес и вода в малко почерняло котле.
На изток слънцето се криеше зад ниски облаци, разпервайки розови лъчи върху перленото небе. На север Колелото чакаше и ни придърпваше.
— Много по-силно — каза Кара. — Върти се по-бързо и приближава точката на разпад. — В утринната светлина тя изглеждаше неземно красива, очите ѝ бяха странно размътени, както когато правеше магии, а от плитките ѝ стърчаха непокорни косъмчета, сякаш се намирахме в центъра на електрическа буря. Силата на Колелото отекваше в нея.
— Колко още остава? — Земята беше преминала в ниските хълмове и нагънатите долини на родината на Хенан, небето над главите ни бе жълто-пурпурна рана и се виеше в голяма спирала над една централна точка право пред нас.
— Около две мили по-малко от последния път, когато попита, Джал. — Снори яздеше отпред, поклащайки се с хода на добичето си, така че виждах от него само широките му плещи под кожената шапка и гъстата черна коса, падаща по врата му.
— Може би двайсетина мили — смили се над мен Кара.
Хенан яздеше с мен на Убиец, настанен върху купчина одеяла, привързани към седлото ми. Словоохотливостта му се бе изпарила, щом стигнахме покрайнините на Колелото, където дядо му някога бе гледал кози. Този път се приближавахме от юг и не бяхме видели никакви признаци на живот, нито двукрак, нито четирикрак, с изключение на два гарвана, летящи на запад.
Земята още не бе придобила онзи ненормален и чужд вид, срещащ се по-нататък, но всичко в нея създаваше чувство за погрешност — тревата беше в неубедителен оттенък на зеленото, а вятърът, изпълнен с шепоти, рисуваше странни шарки сред тръстиките, растящи нагъсто около мочурищата в долината.
— Виждаш ли ги? — попита Снори.
— Не. — Надявах се, че са плод на въображението ми. — Какво са те?
— Плод на въображението ти — обади се Кара зад мен. Мъчеше се да попречи на крантата си да се паникьоса.
— А, хубаво. — Беше ми се сторило, че сенчести фигури ни следват от двете страни, доста далеч от нас, и или изчезваха, когато погледна право към тях, или отказваха да придобият ясни очертания и оставаха мъгляви петна на средно разстояние, като точици в окото.
— Това е лошо. Много лошо. — Кара се огледа. — Колелото се пресяга наистина надалеч и започва да облича страховете ни в плът. Очаквах нещо подобно, но доста по-навътре.
— По дяволите. — Няколко седмици добри намерения се стопиха като снежна топка, хвърлена в пещ. — Нищо няма да излезе от тази работа. Нямаме никакъв шанс. — Бях прекарал времето си в притеснения какво мога да направя, ако наистина стигнем до сърцето на Колелото, успявайки някак си да замажа въпроса как всъщност ще стигнем дотам. Докато се взирах в неясните форми, някои от тях започнаха да ми се струват по-плътни, по-ясно очертани. Особено една, която потъмня и започнаха да ѝ никнат дълги тънки крака. — Мамка му! Трябва да бягаме! — Дръпнах юздите на Убиец. Галопът му ме беше отнасял в безопасност и преди, значи можеше да го направи пак.