Колелото на Осхайм [bg]

Тъмноалена кръв швирна от шията на чудовището в гъста струя, докато цялата змийска дължина на тялото му се загърчи, мятайки се насам-натам. Миг по-късно се изкриви и разкъса като тесто, по гърба му изникнаха глави и очи на трупове, оформяха се нови крайници, завършващи с нокти от ребра или гръбначни стълбове, размахващи се като пипала. Още една конвулсия и цялата тази мутирала маса се уви около Баракел и го повали на земята.

— Хайде! — Снори грабна меча ми и се хвърли с куцукане в мелето.

— „Хайде“ ли? Ти току-що ми взе скапания меч. Какво да използвам аз? Псувни ли?

Извадих камата си и останах на място, загледан в битката. Тя объркваше взора ми: бясно движещи се намотки мъртва плът, черни върху ярките крайници на ангела, пърхащи сияйни криле, дерящи черни нокти и от време на време сред всичко това се мяркаше огненият меч, който хвърляше бързи сенки, бягащи през полето. Зървах тук-там Снори, като мишка, тормозеща индуски питон. Мечът на Едрис Дийн сечеше некромантията, обвила неродения, но толкова малки резки едва ли имаха значение.

Погледнах към десетте сантиметра желязо в юмрука си, после се огледах за Убиец, но той беше изчезнал — даже неговата свирепост се бе превърнала в ужас при гледката и звуците на такава битка. Полуочакваната червена вълна от берсеркерска ярост не се надигна в мен, само някаква горчивина, гняв, че тази твар, изтъкана от най-силната човешка омраза, която се утаява в най-дълбоките пукнатини на Ада, ме е тормозила толкова дълго. Нероденият бе сложил началото на моето пътешествие, беше разрушил живота ми, а сега, изглежда, щеше да му сложи и край. Протегнах камата пред себе си. Да умра в битка редом със Снори в светлината — или сам няколко минути по-късно в мрака? Понякога изборът на един страхливец съвпада с този на героя.

Кара ми каза, че съм крещял, „ундорети“, когато съм нападнал. Нямам спомен за това, но съм сигурен, че бих крещял „Червения предел“.