Колелото на Осхайм [bg]

Призракът засия още по-ярко. Заслоних очи.

— Когато светът изгоря, аз бях един от малцината, които успяха да напуснат плътта си и да се изкопират в енергийните полета. Станах дух, би казал ти. Онзи Бари, който живееше в месото, където се е родило съзнанието ми… той изгоря. Тъжно време беше.

— Баракел? Това си ти, нали? — Наклоних кутията и призракът се наклони заедно с нея. Този призрак бе нещо повече от някакъв си „библиотечен запис“ — усещах го жив, зареден с енергия и индивидуалност. Забелязах го, когато той се наклони заедно с кутията — раздразнено мръщене, някаква осъдителност в начина, по който присви устни. — Наистина си ти!

Баракел кимна и се усмихна неохотно.

— Аз съм. Или поне мое ехо, резониращо в това устройство. Няма да изтрая дълго. Къде е езичникът? Изкарай го напред.

Снори пристъпи в светлината.

— Баракел. Ти се би добре.

— Ти ни спаси. — Намръщих се към ангела, сега само призрак на човек, умрял преди цяло хилядолетие, мъж на петдесетина години, леко оплешивяващ. На улицата изобщо не бихте го забелязали — и все пак чрез силата на волята си той бе наложил своя отпечатък върху вселената, толкова дълбок, че беше носил духа му през всичките тези години, откакто плътта му се е превърнала в пепел. — Как… как стигна от това… — Върнах го в предишното му положение. Сложи му една туника и би могъл да мине за прислужник в двореца. — До това? — Кимнах към останките на неродения и големите димящи рани, които мечът на Баракел бе оставил в тялото му.

Баракел се ухили и махна с ръка покрай главата си в самоосъдителен жест.

— В началото бяхме като богове, тези от нас, които избягахме в… стихиите, бихте ги нарекли вие… Бродехме толкова надалеч. Светът е като листо, а ние имахме достъп до цялото дърво. Годините отлитаха незабелязано. Отначало беше неусетно. Хората се върнаха, малцина оцелели, излезли от бункерите след цели поколения или разселващи се от места, толкова затънтени, че не бяха понесли преки поражения. Те ни притеглиха обратно. Ние си мислехме, че идеята е наша — че сме дошли да гледаме новия възход на човечеството, да го водим. Но истината бе, че техните очаквания ни привлякоха; техните легенди ни оформиха, малко по малко, толкова бавно, че не усещахме как става, нито пък разбирахме процеса, и се превърнахме в онези легенди, които те разказваха за нас.

Докато Баракел говореше, светлината на неговия призрак от данни отслабваше.

— Живях прекалено дълго. Толкова много години, толкова много съжаления. — Той стана мъждив. — Някога обичах да гледам изгрева на слънцето. Преди промяната. Преди светът да престане да бъде толкова прост. Будех се само за да го видя как изгрява над Пиренеите. — Гласът му заглъхваше и той заваляше думите. — В онзи последен ден не гледах изгрева. Искаше ми се да го направя… И съжалявам за това. Може би… повече, отколкото за останалото. — Той млъкна, вече по-блед от призраците, които кутията показваше обикновено. Кутията гаснеше заедно с него, светлината ѝ се топеше под пръстите ми. — Понякога си мисля, че истинският Бари Кел умря в деня, когато бомбата ме изпари, а аз съм само ехо, колебание на светлината. — Вдигна очи към мен. Вече съвсем приличаше на дух, само бледи линии загатваха човешката фигура. — И това… което виждаш тук, е само ехо на онова ехо, носещо се в кутия от фокуси; старият Баракел… ангелът, наложен върху прост ИИ, за да изрече последните му думи.