Колелото на Осхайм [bg]

Близостта, възникнала между Снори и Кара и между Снори и момчето по време на пътуването ни на юг, започна да расте отново. В този викинг имаше някакъв магнетизъм, който привлича хората, и нещо в него изпитваше нужда да бъде баща. Някои жени копнеят за бебе; може би пък някои мъже имат нужда да отгледат син. В най-добрия случай аз се бях отнасял към Хенан като разхайтен чичо, но Снори поемаше по-голяма отговорност: учеше момчето, без никога да изглежда като учител — учеше го на всичко, от връзване на възли до мятане на ножове, от разчитане на терена до разчитане на руните на Севера, надраскани в прахта.

Като ги гледах тримата, признавам си, жилваше ме ревност, но примесена с предпазливост. В известен смисъл това беше като да завиждаш на човек, застанал на някой висок чукар, за гледката и същевременно да си благодарен, че не те тласка подтикът, който би отвел нозете ти до ръба на такава бездна. Снори обичаше твърде лесно: този капацитет за обич, тази всеотдайност привличаше хората към него, но в същото време го разголваше за възможността да бъде смъртно наранен. С брадва в ръка Снори се бе оказал почти неудържим, нямаше от какво да се бои. И въпреки това сега подаваше на света пръчка, с която да го набие. В Осхайм бе достатъчно трудно човек да опази собствената си кожа. Да заведеш там едно дете беше лошо. Да заведеш там един син беше като да опреш нож в гърлото си и да помолиш света да го пререже.

Едва когато наближихме границата с Осхайм, атмосферата на благоденствие и добро настроение започна да се разсейва. Селата станаха по-редки, на пътя имаше по-малко хора, нивите изглеждаха занемарени и горичките растяха безпрепятствено, а вътрешността им бе мрачна и притеснителна.

На стотици мили зад нас, дълбоко във вражеската територия, баба ми и цветът на армията на Червения предел водеха отчаяна битка, за да удържат Блужен и да запазят обсадата на кулата на Синята дама. Сигурно им оставаше малко време, а и на всички други не им оставаше кой знае колко повече според често повтаряното пророчество за всеобща гибел. И въпреки това с всяка миля, изнизала се под копитата на Убиец, ми се искаше да забавя ход, да удължа пътуването, да правя каквото и да е, само и само да не стъпвам пак в Осхайм и да позволя на Колелото да ме придърпа към ужасите в сърцевината си.

— Светът се променя. — Кара яздеше до мен, докато минавахме брода на една рекичка, пресякла пътя ни в несполучливо наименуваната Светла гора. Използваше онзи тон, с който обичаше да казва нещо дълбокомислено — имах чувството, че го е забърсала от Скилфар.