Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Така е, наистина — каза Земята. — Живот и смърт. Отмъстител и избавител.
Габорн се озърна притеснено. Земята му се беше появила в градината на Бинесман. Но тогава чародеят беше с него и превеждаше. Самата Земя беше говорила в движението на камъните, в съсъка на листата, в топлите газове, изригващи от дълбините й.
И пак се беше появила като сега, като същество от пръст и камъни. Но беше дошла във формата на неговия враг, Радж Атън.
Сега Земята му се беше появила във формата на приятел, на баща му, и му говореше толкова ясно, колкото всеки човек щеше да говори с друг, сякаш бяха съседи и си приказваха през оградата.
„Чакай, аз май сънувам“ — помисли Габорн.
Земята около него изтътна като при земетръс, листата по близките дъбове изсъскаха с вятъра.
Той разбра звуците от движението на камъка, от съсъка на листата.
— Каква е разликата между будността и съня? — питаше Земята. — Не разбирам. Нали сега слушаш и чуваш.
Той се вгледа в покритото с камъчета подобие на баща си и разбра. Земята говореше на него и не с гласа на мишките.
— Какво имаш да ми съобщиш? — попита Габорн, защото почувства, че има отчаяна нужда от помощта на Земята. Толкова беше объркан за толкова много неща: дали да вземе хората си и да побегне от Радж Атън; дали да го нападне; как най-добре да служи на Земята; дали да вземе дарове от хора.
— Нищо — каза Земята. — Ти ме повика и аз дойдох.
Габорн не можеше да повярва. Трябваше да има нещо много важно, което Земята би могла да му каже.
— Аз… ти ми даде всичката си сила, а аз не зная как да я използвам.
— Не разбирам — каза объркано Земята. — Не съм ти давала никаква сила.
— Даде ми Земния взор и силата да Избирам.
Земята помисли.
— Не, тези сили са мои, не са твои. Никога не съм ти ги давала.
Габорн съвсем се обърка.
— Но аз ги използвам.
— Тези сили са мои — повтори Земята. — Докато ми служиш, и аз ти служа в замяна. Никаква сила нямаш, освен ако не ти позволя да използваш моята.
Габорн се втренчи в каменистото подобие на баща си — снажен четиридесетгодишен мъж с широка челюст и широки рамене. Присви очи. И едва сега разбра.
— Да. Разбирам. Ти не си ми дала сила. Само си ми я заела.
Земята като че ли не беше сигурна, че думата „заела“ е подходяща. Дълго помисли и накрая кимна.
— Служи ми и ще ти служа и аз.
Тогава Габорн разбра, че думата е неуместна. Земята просто искаше да й бъде верен и докато той й служеше, тя му се отплащаше незабавно, отстъпвайки му силата си, за да й служи по-добре.
— Сега ти сееш семената на човечеството — каза Земята. — Много пъти си ме питал как да ги засееш всички. Това не го разбирам.
— Искам да спася всички.
— Виждаш житните поля — тихо каза Земята. — Хиляди семена попадат в пръстта, но всяко ли израства? Няма ли някои от тях да напълнят коремите на добитък и мишки? Нито едно ли няма да изсуши слънцето? Нима искаш светът да се запълни само с жито?
— Не — отрони Габорн.
— Тогава трябва да го приемеш. Живот и смърт, смърт и живот. Те са едно и също. Много ще умрат, малцина ще оживеят. Предстои ти Жътвата на души. Ние нямаме власт да спасим всички семена на човечеството. Ти ще имаш силата да спасиш само малцина.
— Знам — каза Габорн. — Но колкото повече успея да спася…
— Оттегли се от мен, и аз ще се оттегля от теб — прошепна Земята.
— Не исках да кажа това. Не се опитвам да направя това!
— А семената, които държиш в ръката си? — попита Земята. — Живи семена ли искаш да посееш, или мъртви?
Габорн се взря в каменистия образ на Земята и се зачуди. Не беше поглеждал семената, не си беше давал сметка дори за тежината им, или за формата.
Сега ги погледна.
Усети как мърдат в шепата му. Десетки семена. Но някои от тях не се движеха. Отвори широко дланта си и ги погледна.
Държеше в ръката си зародиши, десетки зародиши, малки и розови, или кафяви, като полуоформеното телце на новородено мишле. Но можеше да отличи чертите им. Някои от тях размахваха малки ръце и крака и той ги позна… онова розовото по средата трябваше да е Боренсон. Красивото тъмнокафяво до него беше Радж Атън.
Задържа ги, проби дупка с пръчката и се помъчи да реши кое да пусне в дълбокия, богат хумус.
Когато отново вдигна очи с надеждата, че ще чуе съвета на Земята, слънцето изведнъж се беше скрило. Времето за сеитба беше свършило, а Габорн не можеше повече да вижда.
Зарови с ръце и се измъкна от плиткия си гроб. Поседя малко под звездната светлина, с разтуптяно сърце. Огледа се в паника за Бинесман, но чародея го нямаше в градината.
Имаше чувството, че Земята отново го е предупредила да не се провали, но да не се провали в какво?