Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— Благодаря, велики сеньоре — каза Горо.
Негърът се приготви да целуне ръка на великия капитан.
— Стой! — спря го грубо последният. — Вие, черните, сте мръсни! Слушай ме добре! Ще ми изпълниш една втора поръчка! Ще призовеш на помощ цялото си изкуство, всичките си способности, за да успееш! Освен това изисквам да пазиш в пълна тайна заповедите, които ще ти дам!
Негърът направи един жест, който означаваше: не се безпокойте, зная вече!
— Сега, отваряй си добре очите и ушите! — каза великият капитан. — Беше ли днес на Пиацета, в момента на екзекуцията?
Горо поклати утвърдително глава.
— Чу ли този вик, който се разнесе над площада? — подзе Зиани.
— Горо чува всичко и вижда всичко! — отговори негърът.
— Какъв беше този вик? — попита го капитанът.
— Бертучио!
— Знаеш ли кой го каза?
— Това е много просто — отговори Горо. — Една жена викаше своя любовник, когото бе забелязала в тълпата! Жените са много влюбчиви, особено когато застареят.
— Това е било жена, казваш ти, която е изпуснала този вик? И тъй, интересувам се да зная коя е била тази жена! Натоварвам те да я откриеш!
— Това ли е всичко? — запита той.
— Докато търсиш тази жена в улиците на бедните квартали, ти можеш да ми направиш същевременно и една втора услуга! — каза Силвио Зиани.
— Всичко, каквото сеньор ще иска. Нали той ни заплаща добре! — отговори Горо зарадван. — Синьор не ще каже, че Горо хвърля зекините на вятъра.
През това време Тадео Моро бе застанал настрана и разглеждаше негъра със скръстени ръце.
— Спомням си — подзе Силвио Зиани, — че ти бе замесен в някои събития, които се разиграха на остров Сан Николо!
— Синьор ми припомня най-страшния час от моя живот! На този остров Сан Николо Горо бе ранен от един карабинер и щеше да умре.
— Спомням си — каза Силвио Зиани, — това се случи в къщата на един стар рибар, Андрея Фарсети. Той загуби живота си. Познаваш ли дъщеря му?
Негърът се усмихна.
— Това ли иска сеньор да знае! — извика Горо. — Кой не познава красивата Анунциата от остров Сан Николо!
— Трябва да намериш едно младо момиче — подзе Зиани, — в една от колибите край канала Фузина, и…
— Горо разбра вече — прекъсна го негърът. — Благородният сеньор иска да каже, че красивата Анунциата се крие в една мизерна колиба като някой хубав бисер в тинята!
— Промъкни се там — подзе Зиани, — и разбери дали това момиче е дъщерята на рибаря!
Негърът направи утвърдителен знак с глава.
— Великият капитан — добави той, вземайки горделива поза, — ще ме намери до леглото си при своето събуждане и готов да отговаря на неговите въпроси!
Тадео Моро пристъпи към своя стар приятел и му стисна ръката, за да се сбогува с него.
— Вие ще направите един превъзходен лов, благодарение на вашия негър! Лека нощ, Зиани!
41. Бягството
Тъмна нощ бе покрила със своя воал лагуните и каналите.
Старата просякиня отдавна се бе прибрала в своята къщурка до канала Фузина.
Тя се бе промъкнала с тихи стъпки в жалкото си жилище, за да не смути съня на Анунциата. Отиде до леглото й като констатира, че болната девойка мирно спеше, се изкачи, успокоена в своята стая, за да отпочине и тя.
Анунциата сега бе закрепнала. Треската напълно бе изчезнала. Старата просякиня можа да й съобщи без страх, че храбрият й кандидат е дошъл във Венеция и я е гледал развълнуван, горящ от страст през малкото прозорче на колибата…
Радостта, че Марино и е останал верен и че скоро ще го види, й спомогна за бързото оздравяване.
Понякога нейното чело се помрачаваше при мисълта, че не може нито да го види, нито да му говори.
Тогава старата я утешаваше, както можеше.
— Времето на раздялата скоро ще се привърши — й казваше тя. — След няколко дни, а може би и след няколко часа ти ще бъдеш в обятията на красивия и благороден Марино! Ако беше видяла колко нежност, колко искрен пламък се съдържаше в погледа му, когато те виждаше бледа и слаба, лежаща върху леглото… Този момент ще настъпи и старата Луала ще трябва да предаде своето съкровище на скъпия Марино!
На тия утешителни думи младото момиче отговаряше като целуваше загрубелите ръце на бедната старица.
— Никога, за нищо на света — й викаше то, — не ще забравя тая, която ме е обичала като майка, закриляла ме е, грижила се е за мен, спасила ме е…
— Старата Луала, — отговори просякинята, — не те крие и пази, освен за да те предаде здрава и читава в ръцете на храбрия Марино. Ако нейното желание се осъществи, това ще бъде най-голямата й отплата!
Вечерта, която последва екзекуцията на Бертучио, Анунциата, още слаба, не бе могла да дочака връщането на покровителката си и си бе легнала рано.