Корона от мечове

— Теслин — каза той. Намръщената Червена продължаваше да го стиска за палтото с две ръце и го гледаше, без да обръща внимание на останалите. — Кралицата.

— Колко още смяташ да стоиш така и да го държиш, Теслин? — попита Мерилил. — Може би ще обясниш на Тилин защо поканата й е пренебрегната.

— Много добре си помисли с кого се обвързваш, Каутон — каза Теслин, без да откъсва поглед от него. — Грешният избор води до неприятно бъдеще, дори за един тавирен. Много добре си помисли. — След което го пусна.

Той последва Ларен. Не си позволи да издаде нетърпението си час по-скоро да се махне от очите им, но страшно му се искаше тя да тръгне малко по-бързо. А тя се плъзгаше пред него царствено като същинска кралица. Царствено като същинска Айез Седай. Щом стигнаха първия завой, Мат се озърна през рамо. Петте Айез Седай продължаваха да стоят и да го гледат. Озъртането му сякаш им подейства като сигнал — те се спогледаха мълчаливо и си тръгнаха, всяка в различна посока. Аделиз тръгна след него, но после отново му се усмихна и се скри в някаква врата. Дълбоки течения, няма що. Той лично предпочиташе да плува във вирчета, в които краката му стигат дъното.

Ларен го чакаше с ръце на кръста и с прекалено спокойна физиономия. Мат обаче подозираше, че краката й потропват нетърпеливо под полите й. Той й се усмихна подкупващо, Точно пред тази усмивка и кикотещи се момиченца, и сивокоси бабки омекваха. Спечелвала му беше немалко целувки и му беше спестявала неизброими неприятности. Вършеше му не по-малко работа от цветята.

— Беше много елегантно, страшно съм ти благодарен. Кралицата всъщност не държи да ме види, нали? — Пък и дори да държеше, той не държеше особено. Не си падаше по благородниците, а по кралските особи — триж по-малко. Нищо от онова, което намираше из древните спомени в главата си, не можеше да го промени, а някои от онези непознати мъже бяха прекарали значителна част от живота си около крале, кралици и други такива. — Сега ако обичаш само да ми покажеш къде са отседнали Нинив и Елейн…

Странно, но прословутата му усмивка, изглежда, този път изобщо не подейства.

— Не бих излъгала, лорд Каутон. Наистина ще ме накажат жестоко за такова нещо. Кралицата ви очаква, милорд. Вие сте голям храбрец — добави тя, обърна се и измърмори под нос: — Или голям глупак. — Последното едва ли беше предназначено той да го чуе.

Да избира между това да се види с кралицата, или да обикаля безкрайно из тези коридори, докато намери някой, който най-после да му обясни това, което искаше да разбере? Той тръгна да се види с кралицата.

Тилин Кинтара, по милостта на Светлината кралица на Алтара, Повелителка на Четирите ветрове, Пазителка на Морето на бурите и върховен трон на Двора Мицобар, го очакваше в една зала с жълти стени и бледосин таван, застанала пред огромна бяла камина. Той тутакси прецени, че си е струвало да дойде да я види. Тилин не беше млада — блестящата й черна коса, спускаща се на буйни талази по раменете, беше прошарена по слепоочията и тънки бръчици се сбираха като паяжина около очите си — нито можеше да се нарече точно хубава с двата тънки белега на бузите. Чаровна беше малко по-точно. Но беше… впечатляваща. Две големи тъмни очи го изгледаха властно, очи на орлица. Малко същинска власт притежаваше тази жена — човек можеше да прекоси владенията й само за два-три дни — но му се стори, че дори някоя Айез Седай би отстъпила пред този неин поглед. Заприлича му на Айсебел, владетелката на Дал Калайн, която бе накарала Амирлин Ангара лично да дойде при нея. Ей това например беше от древните спомени — Дал Калайн беше държава, изчезнала по време на Тролокските войни.

— Ваше величество — каза той и помете пода с широката си шапка, — явявам се по вашата височайша покана. — Впечатляваща или не, трудно му беше да откъсне очи от не толкова малкия, обримчен с дантела овал над гърдите й, където висеше брачният й нож. Много приятно закръглена гледка, няма що, но пък колкото повече от бюста си показва една жена, толкова по-малко иска да се заглеждаш в него. Поне открито. Канията — бяла; но той вече знаеше, че тя е вдовица. Не че това имаше особено значение. Той по-скоро щеше да се оплете с онази Мраколюбка с лисичето лице, отколкото с една кралица. Тя най-вероятно щеше да извика стражите, вместо да извади обсипаната със скъпоценни камъни кама, затъкната под златотъканото коланче на кръста й, избрано да отива на накита, от който висеше брачният й нож. Сигурно точно заради това заровете продължаваха да се търкалят в главата му — възможността да се срещне с кралския палач нямаше как да не ги завърти.