Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Изложеният на показ разкош обикновено предизвикваше у Мат чувство на задоволство. Защото там, където имаше много пари, пръстите му можеха да се докопат до част от тях. Но този път той изпитваше нетърпение и крачеше, без да спира. Нетърпение и тревога. Последният път, когато бе усетил заровете да се търкалят така силно в главата му, беше точно преди да се озове с онези триста души от Бандата, с хилядата Бели лъва на Гебрил на един рид пред него и други хиляда, настъпващи здраво зад гърба му, когато единственото, което можеше да направи, бе да яхне коня си и да избяга от неминуемата касапница. Тогава се бе спасил от посичане поради щедростта на спомените на други мъже и благодарение на повече късмет, отколкото му се полагаше като на смъртен. Тези зарове почти винаги означаваха опасност и още нещо, което той така и не бе отгадал досега. Но все пак в повечето случаи ставаше дума за точно това — за доста голямата вероятност лицето Мат Каутон да загине, при това твърде зрелищно. Едва ли може би точно тук, в Тарасинския палат, но от това „едва ли“ заровете не преставаха да се търкалят. Щеше да предаде съобщението си, после да стисне Нинив и Елейн за вратовете, ако му се отвореше възможност, да им се накара хубавичко и да се махне оттук.
Младата жена го отведе до някакъв набит, плещест като бик мъж, малко по-възрастен от нея, и каза:
— Господин Джен, това е лорд Мат Каутон, който желае да остави съобщение за почитаемата Елейн Айез Седай и почитаемата Нинив Айез Седай.
— Добре, Хезел. Можеш да си вървиш. — Мъжът се поклони сдържано на Мат. — Ще благоволите ли да ме последвате, милорд?
Джен го поведе, после спря пред някаква тъмна жена с мрачно лице, някъде на средна възраст, и се поклони.
— Госпожо Карин, това е лорд Мат Каутон, който желае да остави съобщение за почитаемата Елейн Айез Седай и почитаемата Нинив Айез Седай.
— Добре, Джен. Можеш да си вървиш. Ще благоволите ли да ме последвате, милорд?
Карин на свой ред го поведе по някакво виещо се мраморно стълбище, чиито стъпала бяха боядисани в жълто и червено, до някаква кльощава жена на име Матилде, която след това го предаде на някакъв трътлест мъж на име Брен, който на свой ред го отведе до някакъв плешив образ на име Мадик — и всеки бе малко по-възрастен от предишния. На едно място, където пет коридора се събираха като спици на колело, Мадик го остави в ръцете на дебела жена на име Ларен, с леко побеляла по слепоочията коса и властна осанка. Също като Карин и Матилде, и тя носеше онова, което в Ебу Дар наричаха брачен нож — с дръжка, провиснала между пищните й гърди от стегнатия около шията й сребърен гердан. Пет бели камъчета на червено поле и четири червени, обкръжени от черно, говореха, че три от деветте й деца са мъртви, двама от синовете й в дуели. Ларен поведе Мат по поредния коридор, но той спря и я хвана за лакътя.
Тя погледна ръката му и тъмните и вежди леко се надигнаха. Друга кама освен брачния си нож жената не носеше, но за всеки случай Мат моментално я пусна. Според обичая тя уж можеше да го използва само срещу съпруга си, но нямаше смисъл да проверява дали ще спази обичая.
— Колко още трябва да обикалям за една бележка? — попита той. — Просто ме заведете до покоите им. Едва ли е толкова трудно да се намерят две Айез Седай. Това все пак не е проклетата Бяла кула.
— Две Айез Седай ли? — каза с тежък иллиански акцент някаква жена зад него. — Ако наистина търсите две Айез Седай, току-що ги намерихте.
Изражението на Ларен не се промени, или почти не. Почти черните й очи пробягаха покрай него и той беше сигурен, че долови в тях притеснение.
Мат свали шапката от главата си и се обърна, като се опита да се усмихне. Със сребърната лисича глава на шията му, Айез Седай изобщо не можеха да го смутят. Е, поне не много. Усмивката май не се получи чак толкова небрежна.
Едва ли можеха да се намерят на света две по-различни жени от тези, които бяха застанали пред него. Едната беше стройна и тънка, с хитра усмивчица и със зелено-златиста рокля, деликатно разкриваща бюст, който по негова преценка трябваше да е изящен. Да не беше това лишено от възраст лице, тутакси щеше да я заговори. Лицето й беше хубаво, с толкова големи очи, че човек можеше да се удави в тях. Жалко. Другата също притежаваше тази безвременност, макар да му беше нужен един миг взиране, докато я забележи. Най-напред си помисли, че му се мръщи, докато не се увери, че това просто е обичайното й изражение. Тъмната й, почти черна рокля я покриваше до китките и до брадичката, за което Мат можеше да е само благодарен. Изглеждаше сбръчкана като съсухрена дренка. Или като че ли яде само дренки на закуска.