Молитвената песен

И после тази сладка тръпка на наслада.

Очите й се наляха със сълзи. Е, вярно, имаше с какво да се успокоява. Блаженството трая не повече от миг, сега тя изпитваше угризения на съвестта и ужасът, който я изпепеляваше в момента, нямаше да позволи това да се повтори. Магията се оказа опасно непредвидима. Тя беше засегнала поведението й по начини, които Брин беше смятала за невъзможни. Това я превръщаше в опасност не само за нея самата, но и за близките й и девойката от Вейл трябваше да бъде непрестанно нащрек срещу тази заплаха.

Знаеше, че няма да може да се откаже от пътуването си на изток до Мейлморд. Аланон й се беше доверил и Брин беше сигурна, че въпреки всичко, което се беше случило, въпреки всички доводи срещу това издирване, тя трябваше да оправдае доверието на друида. Дори и в този момент Брин беше убедена в правотата си. Въпреки това тя можеше да избира начина на поведението си. Аланон искаше от нея да използва песента на желанията един единствен път, за да влезе в черната дупка. Ето защо тя ще трябва да намери начин да запази магията за себе си, докато й дойде времето. Само още веднъж ще рискува да използва магията. Взела това твърдо решение, тя изтри сълзите от очите си. Край, закле се. Никога вече няма да използва магията.

Изправи се. Трябваше да намери път, по който да се върне при другите. Тръгна отново напред в мрака, без да е сигурна в посоката. Край нея мъглата се носеше на талази. По едно време девойката от Вейл започна да вижда образи. Изненада се. Привлечени от помътеното й съзнание те я заобикаляха, после си отиваха — размазани, неясни. Постепенно започнаха да се избистрят. Накрая придобиха очертания на възкръснали от детството спомени. Ето ги майка й и баща й, по-едри, отколкото бяха в действителност. Каква топлина и сигурност излъчват благите им лица. Брин се почувства защитена и обичана. А, ето го и Джеър. В странната, пуста полусветлина се прокрадваха сенки, духове от миналото. Дали пък отнякъде нямаше да се появи и Аланон — един призрак, дошъл от смъртта сред живите. Огледа се. О, колко много й се искаше…

И не щеш ли, най-неочаквано, тя го видя. Той се приближаваше. Истинско привидение. Застана на няколко ярда от нея, обгърнат от сива мъгла, която се виеше около него, сякаш Рогът на пъкъла се пробуждаше за живот.

— Аланон? — прошепна Брин.

Дали пък е той? Фигурата е неговата, но… Не, това е мъгла — само мъгла!

Сянката, която беше на Аланон, се отдалечи бавно и изчезна, сякаш никога не се беше появявала. Отиде си…

И все пак там беше стояло нещо. Не Аланон, а нещо друго.

Девойката от Вейл бързо се огледа наоколо. Търсеше нещото, усещаше, че то е някъде там и я наблюдава. Отново пред очите й затанцуваха образи, изрисувани от мъгливите валма, отражения на спомените й. Мъглата ги съживяваше. Една магия, омайваща и подмамваща. Брин ги наблюдаваше как се пробуждат. Изпадна в транс. Дали пък не полудяваше? Не, не беше загубила разума си. И все пак… Тези танцуващи пред очите й въображаеми образи… Не бяха ли те безспорни симптоми на лудост? Мъглата явно се мъчеше да я обладае. Разчепкваше душата й, вкарваше я в собствения си свят, играеше си със спомените на Брин, сякаш те бяха нейни собствени. Мъглата, мъглата правеше това — или нещо в мъглата!