Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Видя го как се извиси сред мъглата, два пъти по-висок от нея и се плъзна в сумрака. Доближи се безшумно, наведе се и я удари. Маса от четина и люспи, мускули, кости, остри като шипове, зъби и дръпнати тесни очи. Същество, родено от най-ужасните кошмари. Същество, което може би Брин беше сънувала в ужаса на отчаянието и безпомощността си.
Дали беше реално? Или само мъгла? Или плод на блуждаещото й въображение?
Всъщност имаше ли някакво значение? Девойката от Вейл престъпи клетвата, която беше дала само преди няколко минути. Заслепена от желанието да постигне целта си, загубила разума си от онова, което беше видяла, Брин призова песента на желанията. Нямаше никакво намерение да умира тук сред тресавището Оулдън в ръцете на това чудовище. Ще използва силата на магията само още веднъж — срещу същество, чието съществувание нямаше никаква стойност.
Опита се да запее. Не успя. Звуците на песента на желанието заседнаха в гърлото й.
Този път беше баща й. Стоеше изправен пред нея.
Върколакът се приближаваше тихомълком. Една фигура, която се видоизменяше в мъглата. От мордата му се стичаха лиги. Предусещаше как девойката от Вейл щеше да засити глада му. Брин се олюля и отстъпи назад. Този път видя мургавото и любвеобвилно лице на майка си. Извика отчаяно. Обезумял вик на ужас, залостен в гробницата на паметта й.
Брин! Някой викаше името й. Смути се. Викът й се стори действителен, но кой…?
— Брин!
Чудовището увисна над нея. Усещаше миризмата на злото му, но песента на желанията беше заседнала в гърлото й. Възпираше я спомена за силата на магията. Този път тя разкъсваше крехкото тяло на майка й, превръщаше го в парчета месо, безразборно разхвърляни, безжизнени.
— Брин!
После някакъв ужасен рев разкъса тишината на нощта. Плъзгаща се сянка изскочи от мъглата и една разярена блатна котка, тежаща петстотин паунда, връхлетя върху Върколака и го отхвърли от Брин, оголи остри зъби, размаха лапи и заби нокти в чудовищния призрак. Двете фигури се затъркаляха бясно във високата трева.
— Брин! Къде си?
Брин залитна. Гласовете се заглушаваха от шума на битката. Развика се като обезумяла. Миг след това се появи Кимбър, която се стрелна през мъглата с развяна дълга коса. След нея тичаше Коглайн, който викаше пронизително и прегърбеното му тяло се мъчеше да не изостава от момичето.
Уиспър и Върколакът отново се появиха. Боричкаха се, въргаляха се във високата трева и се опитваха да вземат надмощие. Блатната котка беше по-силната. Призрачното същество се мъчеше да се измъкне, но всеки път опитите му се проваляха. В тъмнината се появиха и други призраци, огромни и безформени. Те започнаха да затварят кръга. Бяха ужасно много!
— Лий! Лий!
Изведнъж се появи Роун. Стройното му тяло се вряза през множеството призраци с вдигнат меч. Около черното като абанос острие се виеха зловещи зеленикави пламъци. Притиснатият от Уиспър Върколак усети огромната опасност от магията на меча и моментално се извърна. Освободи се яростно от блатната котка и се нахвърли върху Роун. Принцът на Лий обаче вече беше заел отбранителна позиция. Замахна с меча в мъглата и го заби във Върколака. Зелените пламъци лумнаха ярко в тъмната нощ и призрачното същество се взриви.
После светилната изчезна. Отново всичко беше обгърнато от мъгла и тъмнина. Призраците, които се бяха струпали наоколо в мрака, се стопиха в пустошта.
Планинецът се обърна. Забравен, мечът му висеше на хълбока. Принцът на Лий бързо се доближи до Брин. Лицето му беше посърнало.
— Съжалявам, много съжалявам — прошепна той. — Когато открих меча, когато го докоснах… Не можех да мисля за нищо друго. Взех го и избягах. Забравих за всичко останало — дори и за теб. Бях в плен на магията, Брин…
Той млъкна. Тя се сгуши в него и го притисна до себе си:
— Знам.
— Никога вече няма да те изоставям — обеща той. — Никога.
— И това знам — отвърна тихо тя.
Не му каза обаче нищо за решението си да го изостави.
ГЛАВА 37
На третия ден след бягството от затворите на Дън Фий Арън Джеър и малката група от Кълхейвън стигнаха до високата планинска верига Рейвънсхорн. Те не можеха да използват минаващите близо до бреговете на Сребърната река открити пътища, които водеха на юг от планината. Страхуваха се да не бъдат забелязани. Принудени бяха да прекосят гъстите гори над нея. Напредваха бавно. По обед на втория ден проливният дъжд най-после се укроти, запръска ситно и накрая спря. Падна мъгла. Въздухът се затопли, небето се проясни, а облаците се понесоха на изток. Смрачи се. Луната и звездите занадничаха през клоните на дърветата. Мъжете от малката група се придвижваха трудно, въпреки че беше престанало да вали. Прогизналата земя не можеше да поеме бързо големите локви и почвата беше разкаляна и хлъзгава. От време навреме спираха за малко, колкото да похапнат и отдъхнат. Опитваха се да не обръщат внимание на лошото време и упорито продължаваха напред.