Молитвената песен

Денят бавно отминаваше. Вървяха през дива гориста местност, една огромна маса от високи черни дъбове, брястове и хикории. Разкривените им клони се протягаха към небето като ръце на гиганти. През скелетоподобния покрив на гората небето светеше тъмносиньо и кристално чисто, а през оголените клони на дърветата слънцето струеше, осветяваше сенките и изпъстряше околността с красиви цветни петна. В тази пустош обаче слънчевите лъчи бяха само краткотраен гост. Местността принадлежеше на сенките — плътни, непроницаеми, загатващи за спотаени опасности, за неща невиждани и нечувани, за един призрачен живот, който се пробужда едва когато изчезне и последната дневна светлина и гората потъне в непрогледна тъмнина. Този живот чакаше, скрит безмълвно в тъмното сърце на гъстата гора, лукава, изпълнена с омраза сила, която не допускаше никой да нарушава уединения й свят, ненавиждаше натрапниците и всеки момент беше готова да ги издуха така, както вятърът гаси пламъка на малка свещичка. Брин усещаше присъствието й. Тя шепнеше тихо в съзнанието й, гризеше тънката нишка на решителността и сигурността, които й вдъхваха спътниците й, предупреждаваше я, че с падането на нощта тя трябва да бъде нащрек.

Слънцето започна да потъва зад западния хоризонт и над земята настъпваше мрак. Тъмният силует на Тофър Ридж се мержелееше пред тях като назъбена сянка. Коглайн ги водеше по виеща се край плътна стена от дървета пътека. Вървяха без да говорят. Започнали бяха да усещат умора. Жуженето на насекомите изпълваше мрака, а високите преплетени корони на дърветата се огласяха от кресливи викове на птици. Хребети и гъсталаци обгърнаха плътно тясната пътека, по която се движеха. Въздухът стана по-горещ и неприятен, с миризма на застояло. Скритият живот, който чакаше спотаен сред сенките на дърветата, се пробуди и започна да се оглежда…

Внезапно дърветата пред тях се разтвориха и пред погледа им се разкри просторна еднообразна долина, потънала в мъгла, призрачно осветена от блясъка на звездите и странната бледооранжева налята луна, която висеше в края на източния хоризонт. Мрачна и потискаща широката долина приличаше на застояла черна вода в бездънен каньон, в който се губеше забуления в мъгла Тофър Ридж.

— Тресавището Оулдън — прошепна Кимбър.

Брин се загледа мълчаливо в него. Изпита усещането, че и то се беше втренчило в нея.

Мина полунощ, времето забави ход и накрая сякаш изобщо спря. Лек полъх на ветрец погали нежно покритото с прах лице на девойката от Вейл и отмина. Тя се огледа очакващо, но нищо не се случи. Отново стана непоносимо горещо — нетърпима потискаща жега. Имаше чувството, че е затворена в пещ и невидими пламъци изтръгват от болящите я бели дробове и последната глътка въздух. В бездънната долина есенната нощ не обещаваше прохлада. Дрехите на Брин бяха прогизнали от пот, която се стичаше на вадички по тялото й и лъщеше със сивкав отблясък по лицето й. Мускулите й се бяха вдървили. Често сменяше положението на изтощеното си тяло с надеждата, че ще се почувства по-добре, но скоро откри, че е невъзможно да превъзмогне умората. Болката се беше вкопчила в нея и не я пускаше. Рояк комари бръмчаха досадно наоколо, привлечени от потното й тяло, хапеха лицето и ръцете й и тя безпомощно се мъчеше да ги прогони. Въздухът около нея вонеше непоносимо на загнили дървета и застояла вода.