Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
— Имаш думата ни — намеси се Форейкър, изгубил търпение. — А сега ни кажи откъде трябва да минем.
Стайтис се ухили злобно. Усмивка, която беше по-скоро противна гримаса:
— Ште преведа малки хора през пештерите на ношта!
— Ах ти, гаден…! — избухна гневно Слантър и се нахвърли срещу муелрета.
Хелт сграбчи гнома за китката и го възпря. Слантър се разкрещя и замята, сякаш беше обезумял. Стайтис се изсмя с тихо съскане, когато останалите членове на групата наобиколиха гнома и се помъчиха да го озаптят.
— Какво има, Слантър — попита Гарет Джакс, като продължаваше да стиска здраво ръката му. — Чувал ли си нещо за тези пещери?
Гномът се освободи от Майстора на бойните изкуства, но не можа да се измъкне от яката хватка на Хелт.
— Пещерите на нощта, Гарет Джакс! — озъби се гномът. — Погребални ковчези за планинските гноми от времето, когато са попаднали под властта на гущерите! Хиляди от моите хора са тикнати в пещерите, изоставени и изчезнали! Сега това… чудовище ще направи същото и с нас!
Гарет Джакс се извърна рязко към Стайтис. Дългият нож проблясна в ръката му.
— Внимавай какво ще отговориш този път, муелрет — посъветва го той тихо.
Стайтис обаче изглеждаше невъзмутим:
— Малък гном лъзе. През песстерите мозе да се сстигне до Греймарк. Ссте ви преведа под планината, покрай церните сскитници. Никой няма да забелези.
— Вътре наистина ли има проход — попита Форейкър Слантър.
Гномът изведнъж престана да се мята и замръзна в хватката на Хелт.
— Няма никакво значение дали има. Пещерите не са място за живи същества. Тунели, които продължават с мили, изсечени в Рейвънсхорн, черни като чистилището, фрашкани с проки! Чували ли сте за проките? Те са живи същества, творения на магия, по-стара от Четирите земи — магия на древния свят, така казват. Устите на скалата. Целият под на пещерите е покрит с проки. Една погрешна стъпка и те се отварят, поемат ви, затварят се, раздробяват ви на… — Тресеше се от гняв. — Точно по този начин гущерите се отърваха от планинските гноми — натикаха ги в тези пещери!
— Но в пещерите има проход, нали? — Гарет Джакс повтори въпроса на Форейкър като установен факт.
— Проход, който не може да ни свърши работа! — избухна отново Слантър. — Няма да можем да открием пътя! Само след няколко крачки проките ще ни унищожат!
— Няма да го ссторят, ако ссте се мен! — прекъсна го Стайтис със съскане. — Аз знам тайната на песстерите на носста! Малки хора не могат да минат, но мои хора знаят пътя. Проките не могат да ни ссторят зло!
Всички се умълчаха. Гарет Джакс застана пред муелрета:
— Пещерите на нощта минават под Рейвънсхорн — далеч от очите на Черните скитници, така ли? И ти можеш да ни преведеш през тях?
— Дасс, малки приятелисс — отвърна раздразнено Стайтис. — Ссте ви преведа.
Гарет Джакс се обърна към другите. Всички мълчаха. Накрая Хелт кимна рязко с глава:
— Само шестима сме. Ако изобщо имаме някаква възможност да стигнем до крепостта, ще трябва да го направим незабелязано.
Форейкър и Еден Елеседил също кимнаха. Джеър погледна Слантър.
— Вие сте глупаци! — изръмжа възмутено гномът. — Заслепени глупаци! Не трябва да се доверявате на гущери!
Настъпи неловко мълчание.
— Не си длъжен да продължаваш, ако не искаш, Слантър — каза Джеър.
Гномът се наежи:
— Мога сам да се грижа за себе си, момче!
— Знам. Просто си помислих, че…
— Пази мислите за себе си! — сряза го другият. — Колкото до съвета ти да не продължавам, той май е по-подходящ за теб. Ти обаче със сигурност няма да се вслушаш в него. Така че не ни остава нищо друго освен всички заедно да действаме като истински глупаци. — Погледна свирепо към Стайтис. — Но не трябва да изпускаме от очи този гад и ако се случи нещо нередно, аз ще се погрижа той да не види повече белия свят!
Гарет Джакс отново се обърна към Стайтис:
— Значи ще ни преведеш, муелрет. И не забравяй, ще стане точно така, както ти обещава Слантър. Това, което ще се случва на нас, ще се случва и на теб. И хич не си прави труда да ни разиграваш номера. А си се опитал, а…
Стайтис пусна злобна усмивка:
— Никакви игрицки сс васс, малки приятелисс!
Тръгнаха едва когато се свечери. Измъкнаха се от скалите над Сребърната река и поеха на север в планините. Пълната луна и едрите звезди осветяваха тъмната грамада на Рейвънсхорн, която ги заобикаляше. Високи голи върхове се врязваха в тъмносиньото небе. Успоредно на брега имаше пътека, която се виеше край разпръснати групи от дървета и храсти. Мъжете я следваха, докато гората на юг се загуби от погледа.
Вървяха цяла нощ. Хелт и Слантър бяха най-отпред. Всички мълчаха и се оглеждаха предпазливо. Високите върхове се сгъстяваха около коритото на реката и я ограждаха с все по-плътна стена. Цареше странна тишина, нарушавана единствено от ромоленето на реката. Голите скали бяха потънали в дълбок неестествен покой, сякаш Майката Природа беше приютила в скута си спящото си дете. Часовете се изнизваха и Джеър все повече се изнервяше от липсата на какъвто и да е звук. Заглеждаше се в огромните плътни стени на скалите, взираше се в сенките. Търсеше нещо, което не виждаше, но усещаше дебнещото му присъствие. Тази нощ мъжете не срещнаха нито едно живо същество освен големите скални птици, които размахваха безшумно криле над нощните си свърталища. Въпреки това младежът от Вейл имаше чувството, че не са сами.