Пирамидата на бог Слънце

— Това означава да постъпя като глупак! Вярвам и на двама ви и следователно ще отида.

— Благодаря ти! Тоалетът ти също е подходящ. Сега край Джебел Адава е по-оживено от обикновено. Някой би могъл да те види и познае. Ето защо щях да те помоля да не слагаш обичайното си облекло. Дойдох дотук с един от неговите коне. Мога ли да потегля обратно, за да му отнеса вестта?

— Да. Кажи му, че ще отида, два часа след полунощ на указаното място. Ако бъда възпрепятстван с навременното пристигане, нека въпреки това изчака. Ще се явя.

След това ашикът се отдалечи. На масата ми лежеше ханджарът, който бях получил подарък от Джафар. Устад го видя и попита:

— Няма ли да вземеш камата със себе си?

— Не — отговорих. — Възнамерявах, но сега не го смятам за необходимо.

— Позволи тогава аз да я взема! Може да изпадна в положение, в което едно тихо острие е по-добро от гръмливия изстрел. Сега слез долу. Искам първо да заключа списъка на ашика. После ще дойда.

Затъкна ханджара в пояса и излезе. Аз пък мушнах в джоба няколко свещи, макар да нямах причина да ги считам за необходими. После слязох по пътя от звънарницата до пасището, където заварих при конете облечения по персийски Кара.

Асил и Баркх бяха вече оседлани, Сирр — още не. Аз самият го сторих. Странно! Когато поисках да му втикна мунщука, той отказа да отвори уста. Помолих го, ала въпреки това не го направи. Да го принудя обаче и през ум не ми минаваше. Устад дойде тъкмо когато заръчах на Кара да донесе простия оглавник.

— Само с оглавник ли се каниш да го яздиш? — попита. — През нощта? Там, където нещата много ще зависят от пълната ни сигурност в конете?

— Нека Сирр си има своята воля! — отговорих. — Аз трябва само да я направя своя и тогава нищо няма да ни се случи. Ездач, който разчита по-малко на коня и повече на юздата, в крайна сметка няма да успее да постигне нищо. Един благороден кон, имащ основание да се страхува от желязна дисциплина, не може да обикне своя господар.

— За малко да кажеш — не може да го уважава! — усмихна се Устад. — Ти естествено покрай коня мислиш и за нещо съвсем друго. Познавам те!

И тъй, на Сирр бе сложен само оглавникът. После потеглихме през руините, надолу покрай кариерите и вляво нагоре към отвъдната равнина, от която високо се извисяваше Джебел Адава. Устад често бе ходил нататък, така че напълно можехме да разчитаме на неговите познания за терена.

Той благоразумно не пое в права посока. Яздихме първо на север и завихме после под прав ъгъл на запад. Така ако някой ни видеше, нямаше да остане с впечатление, че идваме от джамикуните. И добре стана. Защото едва ли бяхме изминали и половината път, забелязахме един ездач по осветената от луната равнина. Той се сепна, наистина, като ни видя, но не се отклони от досегашното си направление. Щяхме да се срещнем. Ние естествено дадохме вид, че не се страхуваме от него, и спряхме, когато стигна при нас и поздрави.

— Откъде идваш? — попита Устад.