Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Такова бе преданието или по-скоро учението, на което Устад позоваваше сегашното си поведение.
Ахриман мирза влезе. Запали свещ и отиде да я закрепи с капане на каменната плоча. Когато това стана, измъкна от джоба два големи сгънати листа, разгъна ги и се наведе към свещта да чете. Тогава Устад се промуши тихичко между храсталака и стената, промъкна се с нечути стъпки зад него и го докосна с камшика за езда. Мирзата трепна, изправи се отривисто, обърна се и… нададе крясък, какъвто само най-голям страх или ужас е в състояние да изтръгне от дробовете. После застина като камък, напълно неподвижен.
Дори на мен, дето бях в течение на нещата, сцената се стори зловеща. До призрачния Зид на разплатата… в Стаята на Дявола, където Сатаната разкъсва довлечените души, една малка свещ, осветяваща мъждиво на едва три крачки разстояние… един човешки и един висш дух… формирани от чернилката на царящата навред тъма… не само прилични един на друг, а също с еднаква същност… единият точно копие на другия… от главата до петите едно-единствено "Аз" и все пак две отделни личности! Мен ме побиха студени тръпки, а пък как ли се чувстваше мирзата!
По странен, но от психологическа гледна точка по-правилен начин след първия крясък той не придаде на ужаса си тотален израз, а изходи от отделните детайли, които дори него заблудиха.
— Моят аграф! — извика, посочвайки калпака на Устад. — Маската ми… ханджарът… камшикът ми!
Пръстите му се разтвориха. Двата листа запърхаха към земята. Видях го да трепери. Коленете му се подкосиха, отказаха да му служат. Свлече се на земята, хвана се здраво за камъка с едната ръка, вдигна другата отбранително и изкрещя:
— Моят ходем… моят ходем… моят ходем! Какво ми носиш?
Устад отговори и гласът му звучеше под маската също така глухо като този на мирзата:
— Не корона и царство! Избирай: смърт или безумие!
— Смърт? Не, не! Не искам да умирам, умирам! Трябва да живея, живея… живея!
— При това положение ти избра. Безумието ще бъде духът, който ще те сграбчи както всичките ти Сенки! Вън, вън! Търси защита при твоите масабани! Коленичи пред светия шейх ул ислям! Уповавай се на цялата сила на лъжата! Той току-що протегна ръка. Улови те за врата като някоя умряла котка. Помъква те към зеещата бездна и те разтърсва високо над…
— Умряла котка, умряла котка! — прекъсна го мирзата с крясък. Разтрепери се, като чу собствената си закана. — Ти знаеш всичко, всичко, всичко! Но аз не желая безумието ти, не го искам! Задръж си го при теб, а аз се махам, бързо се махам… махам!
Скочи рязко и се стрелна през вратата. Устад вдигна документите, сгъна ги и ги прибра. После излезе предпазливо на открито, за да погледне след беглеца.
— Ела, приятелю мой! — покани ме сетне. — Ела, ако искаш да видиш човек, който бяга от безумието, ала няма как да му се изплъзне!
Отидох при него. Мирзата търчеше като преследван от фурии в права посока по равнината, където нито имаше какво да търси, нито какво да намери.
— Не е ли това вече духовно разстройство? — попита Устад. — Всеки друг щеше да тръгне натам, където ще срещне своите хора, а пък този вече не знае какво прави! За нас обаче е препоръчително незабавно да се отдалечим. Да идем при конете!
Сторихме го. После потеглихме, без да угасим свещта. Устад пожела така. Той ни поведе край планината и след това далеч на север, където не можехме да бъдем видени. Там слязохме от конете, тъй като времето на разговора с Ибн ел Идрак още не беше настъпило.
Никой от нас не говореше. Аз едва намирах място за мислите, които ме спохождаха и си отиваха. Само предание ли е, наистина, или за всеки, който води духовен живот, има ходем? Устад сложи ръка върху моята и каза:
— Ти мислиш и аз зная за какво. Не си блъскай напразно главата, а чакай! Човекът бездруго е свикнал да вярва само на онова, което вижда с телесните си очи. Нали си спомняш, че викнах обратно душата на хаджи Халеф с особено акцентиране върху неговото дълго име. Ако не бях го сторил, той щеше да умре, а така го принудих "да дойде на себе си", както хората за съжаление имат навика да казват. Мислиш ли, че само душата може да бъде заставяна? Почакай! Така нареченото "възпитание" принудително превръща милиони духове в шаблони. Нима е невъзможно от тези милиони поне един да се измъкне обратно?